Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))». Краткое содержание книги:
Илюзии. Какво ли искаше да каже с думата „илюзии“? От всичко, което бе говорил или правил, тя бе най-важна; с какъв плам изрече „Всичко е илюзии!“, сякаш искаше да ми го втълпи със силата на гласа си.
След малко стъкмих огън и си сготвих нещо като гулаш от късчета месо и фиде, направих си и два сандвича с кренвирши отпреди три дена, които нямаше да е лошо да възвря. Чантата с инструментите беше запокитена при кутията с храната; кой знае защо, извадих един от гаечните ключове, погледнах го, после го избърсах и разбърках с него гулаша.
Не забравяйте, че бях самичък, никой не ме гледаше и колкото да са позабавлявам, се опитах точно като Шимода да накарам ключа да се носи като перце във въздуха. Ако го хвърлех нагоре и затворех очи — ми се струваше, че се носи безтегловен във въздуха. Ала после ключът тупваше в тревата или върху коляното ми и илюзията се разсейсваше. Но нали същият този гаечен ключ… Как ли го прави Дон?
Ако всичко е илюзия, мистър Шимода, кое е истинско? И ако този живот е илюзия, защо изобщо го живеем? Накрая се предадох, метнах нагоре ключа още един-два пъти и се отказах. И след като се отказах, изведнъж изпитах задоволство, където съм, че знам онова, което знам, макар и то да не разбулваше загадката на съществуванието ни и дори на шепа илюзии.
Когато съм сам, се случва да си пея: „Ние с олющената БОЯ…“ Пеех и си тактувах по крилото на самолета, обхванат от чистосърдечна обич към него (не забравяйте, че не ме чуваше никой). „Ще кръстосваме из небесата… над нивята ще летим…“ И музиката, и текстът си бяха мои, съчинявах ги мимоходом. „Стига само да не се предаваш. Ала и тогава ще те стегна криво-ляво и нататък пак ще продължим…“
Стиховете направо се леят — достатъчно е да съм в настроение и да се чувствувам щастлив, пет пари не давам за римите. Вече не умувах върху проблемите на месията; нямаше как да си изясня кой всъщност е той и какво е искал да ми каже, тъй че в един момент се отказах да си блъскам главата и явно затова се чувствувах щастлив.
Някъде към десет часа огънят угасна, секна и песента ми.
— Където и да си, Доналд Шимода — казах аз, както си постилах одеялото под крилото на самолета, — пожелавам ти меко кацапе и никакви тълпи. Стига да искаш това. Не, връщам си думите назад. Пожелавам ти, скъпи самотен месия, да намериш онова, към което се стремиш.
Докато си събличах ризата, от джоба изпадна наръчникът и на страницата, където се отвори, прочетох:
Онова, което свързва
истинското ти семейство,
не е кръвта, а уважението
и радостта от съвместния ви живот.
Рядко членовете на едно семейство
израстват под един
и същ покрив.
Не виждах каква връзка има това с мен и си припомних, че никога не бива да позволявам една книга да измества собственото ми мислене. Пъхнах се под одеялото; приличах на токущо угасена електрическа крутка — бях топъл, не ми се присъни нищо под небето и безчетните звезди, които може и да бяха илюзия, но затова пък толкова прекрасна.
Отърсих се от съня тъкмо по изгрев слънце, когато светлината е розова, а сенките — златисти. Събудих се не от светлината, а защото нещо ме докосна съвсем лекичко по главата.
Реших, че е някоя тревичка, донесена от вятъра. Сетне помислих, че е буболечка, замахнах с все сила и насмалко да си счупя ръката… един метален гаечен ключ тежи доста, че да се удариш в него — и аз за нищо време се отърсих от унеса. Ключът отскочи от ръба на елерона, зарови се за миг в тревата, сетне се понесе величествено, за да увисне отново във въздуха.
Загледах го вече напълно буден, а той пак тупна меко на тревата и се укроти. Когато реших да го вдигна, той отново си беше очуканият гаечсн ключ, който познавах и обичах — все така тежък, все така готов да затегне всички проклети гайки и болтове.
— По дяволите!
Още от дете съм свикнал да не казвам „по дяволите“ и да не кълна, но сега а бях направо смаян и не се сетих какво друго да изрека. Какво ли го прихващаше този мой гаечен ключ? Доналд Шимода беше най-малко на четиридесет километра оттук. Вдигнах инструмента, разгледах го, подържах го в ръка; чувствувах се като първобитен човек, който, видял въртящо се колело, не може да повярва на очите си. Сто на сто имаше някакво фасулско обяснение.
Най-накрая се ядосах и се отказах, върнах ключа в торбата с инструментите и запалих огън, за да си изпържа филийки. Не бързах за никъде. Ако исках, можех да си стоя тук чак до вечерта.