Принцесата на татко

Кандидатстването ми също беше много проблематично. Първо се установи, че не съм си взела паспорта и ако баба ми не беше отишла да го вземе с такси, щях да остана за догодина. Второ, когато пишех темата си по литература, кордата на пишещата ми машина се скъса и не можех да продължа. Наистина изпитът на слепите беше устен, но се наложи да съчинявам нататък, без да имам написан текст. Въпреки многото премеждия, всичко завърши добре и бях приета редовно обучение.

Опитах да ходя на занятия една-две седмици, но понеже ми беше трудно, се прехвърлих задочно. После разбрах, че така е по-добре. Работех, получавах заплата, почти не ходех на очни занятия, а през свободното от работа време и през отпуските конспектирах целите учебници. По време на следването имах много трудности. Вкъщи нямаше кой да ми чете и за всяко нещо трябваше да търся виждащ човек — за четене, попълване на документи, да ми продиктува конспекта и т.н. Тогава в студиото за звукозапис записваха учебници на студентите и аз съм дала няколко да бъдат записани, но понякога до изпита нямаше достатъчно време. Тогава някой близък или познат прочиташе на глас и записваше на касети целия учебник. Особено благодарна съм на моята роднина леля Оля, която ми е чела най-много и често ме е водила на изпити. И днес си спомняме приключенията по време на тези изпити, които най-често бяха смешни. Например, когато отидох на първия си изпит, а той беше по български фолклор, намерихме някаква аудитория, една преподавателка ме попита за кой изпит съм и аз й отговорих: „По фолклор“. Тя каза да влезем и да си изтегля билет. Понеже беше зима, съблякохме кожусите, настанихме се, леля Оля си сложи очилата и прочете въпроса, който бях изтеглила. Какво беше учудването ми като чух, че въпросът е на руски. Преподавателката говореше с акцент и си казах, че сигурно не знае добре български, затова е написала въпросите на родния си език. Започнах да мисля за българските гатанки и исторически песни, защото това ми се беше паднало. Тогава обърнах внимание, че студентът, който говори в момента, говори на руски. Ужасена попитах: „Извинете, на руски ли трябва да говоря?“. Тя каза: „Да, разбира се, но ако не можете…“ Чак тогава се досетих, че изпитът е по руски фолклор. Като разбрахме, че е станало недоразумение, се извиних и на тръгване казах самонадеяно: „Мога и на руски, но няма да ми се зачете изпитът.“. След това намерихме аудиторията за истинския ми изпит, явих се и всичко беше наред. Объркването дори ми подейства положително, защото при мнимия изпит изразходвах основната част от страха и за истинския не остана почти нищо.