Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
Битовите условия бяха добри. В сградата беше много топло, което за мен, свикнала на студено вкъщи, където се отоплявах на ток, беше истински рай. Имахме уютен стол, за обяд готвеха две ястия с месо и едно постно. Въпреки че бях капризна, винаги можех да си избера нещо за ядене. Храната беше приказно евтина — ястие с месо струваше 44 ст., а постното — по-малко от 20. Понеже обичах постни ястия, понякога 1 лв. ми стигаше за обяд през цялата седмица. Правеха много вкусен крем „Карамел“ и често си вземах две порции. Всъщност бях доста богата — имах пенсия от баща си и заплатата, която получавах. Тя не беше голяма, но за мен беше предостатъчна. Можех да си позволя всякакви лакомства, а изборът тогава не беше толкова голям. За разлика от сега, нямаше нещо, което не мога да си купя и да опитам.
С повечето хора, прекарали голяма част от живота си в пансион, се случват две неща. Първо, те дълго време не знаят какво да правят в новите условия на живот. По-голямата част от съзнателното си съществуване са прекарали в пансиона, където са станали част от едно цяло. После се озовават в непознат свят — без приятели, без родните привички. Времето на преболедуване е различно — зависи от човека, от контактите, които е поддържал преди да завърши училище и от куп други неща. Много младежи, като завършат училище, се настаняваха в общежитията към предприятията „Успех“ в различните градове и там животът приличаше на този в училищата. Поне имаха познати хора. Аз се озовах съвсем сама в родния си дом, който дори не бях успяла да обикна. Дълго се адаптирах към новите условия. Дори и сега, след много години, понякога сънувам училището, че ще ме изпитат, а съвсем не знам кой урок имаме за днес, и сънувам това много по-ясно, отколкото събитията от последните дни. Другото общо нещо е желанието за вкусни храни. След като се окажем на свобода, то е особено остро. Когато получех заплатата, винаги купувах нещо хубаво за мен и близките ми. Тогава опитах всички луксозни бонбониери.
Сигурна съм, че няма нищо случайно. Имах колежка Таня Милева, много по-възрастна от мен. Тя бе завършила осми клас, но имаше разностранни интереси. Четеше руски списания, общуваше с руснаци, които й пращаха по пощата руски брайлови книги. Леля Таня тогава беше на около 60 години, с удоволствие ми донасяше от къщи руски книги и списания. Така успях да усъвършенствам руския език, който старателно бях изучавала в училище, но след това без тези книги навярно щях да забравя. По-късно и аз се абонирах за сп. „Литературные чтенья“. То беше месечно, в него излизаха цели повести и романи. След перестройката оттам прочетох доста интересни книги, в него се запознах с преразказ на евангелието на Лука, а това бе първата ми среща с Божието слово. Леля Таня беше стара есперантистка. Заразена от нея, си купих учебник по есперанто и лека-полека го изучих целия. Като понаучих основните неща, тя ми даде една читанка с малък речник, за да продължа нататък. Ако не я бях срещнала, едва ли щях да имам напредък в изучаването на езиците, защото по онова време книгите на брайл бяха малко, а и не знаех къде да ги търся. Много съм й благодарна.
Когато проблемите вкъщи започнаха да се разрешават, обзаведох си стая, имах пари и не се притеснявах за материални неща, реших, че през следващата година ще кандидатствам в университета. Открай време мечтата ми е била да следвам Българска филология. През май у нас дойдоха двама души от Рехабилитационния център в Пловдив. Те ми предложиха да отида там, за да ме научат да ходя с бастун, а заедно с това да се подготвя за кандидатстване. Съгласих се, взех си всичкия отпуск и заминах за Пловдив.
Оттогава Рехцентърът стана за мен нещо като оазис, винаги свързан с добри спомени. Целият персонал се отнасяше много добре с курсистите. Намериха ми брайлов учебник по история и теми по литература, за да се подготвям за изпита. Помогнаха ми да си подготвя документите. Особено добри спомени имам за др. Желев, който преподаваше мобилност. С голямо търпение ме научи да ходя с бастун. Както е с всички хора, и при слепите едни се ориентират по-лесно, а други — по-трудно. За съжаление аз съм от вторите. Маршрутите, които съм научила, са малко и съм ги научила с много труд. Може би затова допринася и обстоятелството, че около мен винаги е имало виждащи хора и не е било въпрос на живот и смърт да отида някъде. Желев ми предаде първите уроци по мобилност и те и досега са много ценни за мен. В центъра имаше симпатични млади хора, с които се разбирахме. Освен работата, имаше и развлечения — ходехме на екскурзии, ресторант, посетихме забележителности. И най-хубавото бе, че приятелката ми Поля, с която искахме да живеем заедно в София, работеше и живееше в Пловдив. Общежитието беше в съседния вход и всеки ден се виждахме. Така, сред приятели и с много приятни емоции, между другото се подготвях за кандидатстване. Вкъщи ми оставаше да търся материали само за политическия изпит.