През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Ако исках да се движа по права линия, трябваше да мина през хълмовете, което беше доста трудно. Затова реших да яздя в подножието им.
Спускащата се от платото Токачик река Бургас в посока почти право на север се опитва да стигне до Арда и да влее в нея водите си. На тази малка река се намира Кошикавак. Тъпият ъгъл, който образува с Арда, обгражда една низина, която на юг все повече се издига и преминава в платото Ташлик. Трябваше да избягна това възвишение.
Успях да го направя, въпреки чене познавах местността, не намерих истински пътища и трябваше да прекосявам и дори да преплувам множество вливащи се в Арда рекички.
Слънцето се спускаше все по-ниско и накрая се скри зад далечните планини. Тъй като смрачаването траеше кратко време, пришпорих жребеца в галоп, докато отново стигнах до една доста широка река, но забелязах, че по-надолу от мястото, където бях спрял, имаше мост.
Тръгнах към него и открих път. Като минах през моста, видях — за първи път в Турция — пътепоказател. Представляваше, парче скала, стърчащо от земята, върху което с вар бяха написани две думи.
Ако не бях разбрал значението или още повече предназначението на този камък, първата от двете думи, «кълавуз», щеше да ми го покаже, защото тази дума означава «пътепоказател».
Другата дума беше «Дерекьой». Знаех, че тази дума означава «село», но къде се намираше то? Имаше пътепоказател, и то надписан, но за съжаление горната част на камъка беше сплескана и на тази хоризонтална повърхност бяха написани двете думи.
Това, което преди малко бях нарекъл път, водеше направо, а надясно покрай реката минаваше друг подобен. Кой от двата обаче водеше към Дерекьой? Каква полза имах от този първи пътепоказател?
Размишлявах, че реката, до която се намирах, не би могла да бъде Бургас и че ако я следвам, ще се отдалеча много на север. Затова реших да продължа направо.
Междувременно се стъмни доста. Изобщо не виждах дали конят ми се движеше по това, което трябваше да представлява път, но знаех, че мога да се осланям на жребеца.
Сигурно бях яздил така около половин час, когато конят започна леко да пръхти и да клати глава нагоре-надолу.
Напрегнах зрението си и забелязах вдясно от себе си широк, тъмен предмет, от който към тъмното небе се издигаше някакво възвишение. Беше къща с висок комин.
Дали не беше на ковача, който ми трябваше? Значи тогава се намирах съвсем близо до Кошикавак, който търсех.
Приближих се до къщата.
— Бана бак! (Чувате ли!) — извиках аз. Никой не отговори.
— Савул, аларга! (Хей, погледнете!)
Отново мълчание. Не забелязвах и светлина. Необитаема ли беше къщата? Може би беше разрушена?
Слязох от коня и го заведох съвсем близо до зида. Рих отново започна да пръхти. Това ми се стори подозрително. Въпреки че беше арабски кон, аз го бях обучил по индиански маниер. Щом пръхтеше по този начин, тоест внимателно вдишваше въздуха през широко отворени и изпъкнали напред ноздри, а после го изпускаше на отделни, възможно най-тихи тласъци, беше съвсем сигурно, че нещо не е наред.
Извадих двата си револвера и започнах да проверявам къщата от външната й страна. Вратата беше заключена. Почуках няколко пъти напразно. Вляво от нея открих три също така затворени прозорчета, рядкост по тези места. Вдясно намерих друга, много по-широка врата, на която имаше катинар. В близост обаче имаше различни селскостопански и други сечива, от което се уверих, че това е къщата на ковача.
Продължих да вървя нататък — завих зад ъгъла. Намерих струпани дърва, които сигурно бяха за горене. Зад къщата имаше малък четириъгълник, ограден с колове, забити в земята, както в немските села се прави обикновено за прасета или гъски. Заграждението, изглежда, беше празно, защото в него не се забелязваше и най-малко движение.
Въпреки това жребецът ми продължаваше да пръхти все повече и още по-страхливо отпреди. Изглежда, не искаше да се приближи съвсем до оградата.
Не бих казал, че това ми се е сторило кой знае колко подозрително, но беше знак да удвоя вниманието си. Къщата беше заключена, значи обитаема. Но можеше ли да се остави къща в подобно място без каквото и да било наблюдение? Много беше възможно тук да се е случило нещо необикновено и реших да продължа разследването си.
Тъй като конят само ми пречеше и лесно можеше да бъде изложен на непредвидена опасност, трябваше да се погрижа за сигурността на ценното животно. За да го вържа, не ми трябваха нито кол, нито ласо, нито пък въже или ремък; просто спънах предните му крака с поводите. Така завързан, той не можеше да се отдалечи на голямо разстояние дори и ако решеше да го направи противно на навиците си. А ако, докато ме нямаше, го заплашеше някаква опасност, убеден бях, че храбро щеше да се защитава със задните си копита.