В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Не!
Всички погледи се обърнаха с изненада към Кайл. Мегаманът се беше изправил отново, но продължаваше да се подпира на стената. Лицето му беше лъснало от пот.
— Не нататък. Ще им… паднете направо и ръцете. — Вдигна ръка и посочи на запад. — Свободната зона се намира там.
— Свободната зона? Какво означава това?
Кайл не отговори на въпроса на Скудър. И Гърк се възползва от възможността отново да подхване една от своите тиради:
— Проклетникът лъже! Вероятно това е единствената посока, в която ще се озовем в ръцете на приятелите му.
— Възможно е — отвърна Черити, свивайки рамене. — Но знаеш ли какво, Гърк? Има един абсолютно сигурен начин да го установим — ако го опитаме.
3.
Джунглата бе станала още по-гъста за последните два часа. Никога досега Жан не се беше отдалечавал толкова много от Свободната зона. Може би още на половината път щеше да изгуби посоката, ако не беше малкият компас, който беше взел със себе си от крепостта. Но въпреки този уред му се налагаше често да спира и да се оглежда нерешително.
От една страна, беше напълно сигурен, че не се е изгубил. От друга страна, вътре в себе си чуваше глас, който му заявяваше, че е пълен идиот и че никога няма да намери обратния път. Имаше безброй причини, за да вярва на този глас. Мнозина, които отиваха в джунглата, не се връщаха отново.
Освен това за последния половин час бе нападан пет пъти, последния път от едно същество, което не беше виждал никога преди и от което се беше спасил само защото то явно беше точно толкова глупаво, колкото и силно. Когато огромният колос с хитинова обвивка се беше приближил с многобройните си крайници, Жан се дръпна назад и се препъна в някакъв корен. Падна на земята и остана да лежи там, замаян от удара, и очевидно дори само тази неподвижност беше достатъчна, за да изгуби грамадното същество всякакъв интерес към това междинно хапване, което представляваше за него малкото двукрако същество.
Но не можеше да разчита на това, че всеки път ще има такъв късмет. Гората гъмжеше от паяци, дървеници и стоножки, беше открил и следи от плъхове. Освен това имаше и други същества, които не бяха достатъчно големи, за да умъртвят човек, но все пак достатъчно хищни, за да си отхапят част от него.
Жан отново спря, за да погледне малкия компас, който беше закопчал около китката на лявата си ръка, и установи, че се е отклонил близо километър от обичайния си курс — по-малко, отколкото се беше опасявал, но и повече, отколкото би му било приятно. Един километър в тази местност означаваше цял час — ако му провърви.
Обърна се наляво и се покатери върху някаква разрушена, не много висока, овъглена стена. Тъкмо се канеше да се метне със скок на обратната страна, когато разбра, че отвъд стената няма земя. Това, което беше изглеждало като масивни буци пръст, при по-внимателен оглед се беше оказало плетеница от сиви растения, прилична на паяжина. Жан се дръпна ужасено назад, после се наведе още веднъж и разтвори с помощта на пръчка еластичните клонки.
Разбра, че зад тази разрушена стена се намира приземният етаж на някаква сграда. Подът беше покрит с движещ се черен, лъскав слой, който беше в непрестанно движение и от който към него долетя зловещ хор от скърцащи звуци.
Стоножки, помисли си отвратен Жан. Хиляди стоножки!
Тези животни обикновено не признаваха по-голямо удоволствие от това да се изяждат взаимно, но не биха се отказали и от човек, който би им паднал като дар от небето. Ако беше забелязал опасността дори само половин секунда по-късно, не би му се наложило повече да се тревожи за връщането си назад.
Много предпазливо се изкатери обратно по стената и се застави да постои неподвижно няколко секунди. Трябваше да се съсредоточи. Почваше да става невнимателен — най-сигурният път към провала. Заобиколи коварната клопка и внезапно чу някакъв звук.
Звук, който нямаше място тук — гласове.
Човешки гласове!
Жан замръзна на мястото си. Сърцето му заби като лудо. За момент му се струваше, че ще изпадне в паника. Огледа се отчаяно за някакво прикритие и накрая бързо се скри зад огромен храст в бяло и зелено. Твърде късно забеляза, че белите петна не бяха мъртви листа или гъби, а гнездата на паяци.
Пет-шест от отвратителните малки животинки вече запълзяха по ръцете му и го хапеха с всичка сила, докато той се усети да преустанови движението си и да се отстрани на няколко крачки. С отвращение изтръска отвратителните гадинки от ръката си, размаза един особено упорит екземпляр, който се беше впил в дясната му буза и благодари в себе си на Черните богове на Морон, че вече доста пъти беше хапан при многобройните си излизания из джунглата, така че беше развил известен имунитет спрямо отровата на тези малки досадници. След два-три дена може би щеше да развие лека температура, но това щеше да е нищо в сравнение с онова, което можеше да му се случи, ако беше забелязал грешката си само миг по-късно и се беше доближил до храста още повече, така че паяците да се бяха усетили застрашени и да се бяха нахвърлили със стотици върху него.