В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Не — прошепна той. — Трансмитерът не води за никъде.
— Трябва ли да означават това, че тя о мъртва? — попита Скудър.
Кайл кимна, без да го поглежда.
— Лъже! — произнесе плачливо Гърк. — Не му вярвайте нито дума!
— Щом си толкова сигурен, малкия — каза меко Нет, — хайде тогава да те хвърлим вътре, за да провериш какво всъщност има на отвъдната страна! — Това, разбира се, не беше казано сериозно, но беше достатъчно, за да накара Гърк да млъкне окончателно. Той направи гримаса, изплези се на девойката и скръсти предизвикателно ръце пред гърдите си.
— Хайде — подкани Скудър — да изчезваме оттук.
Помогнаха на Кайл да се изправи. Кожата му беше много мека, почти като пихтия. Същевременно беше така гореща, че докосването до нея причиняваше болка. Очевидно невероятният оздравителен процес бе само привидно приключил. Черити бегло си зададе въпроса, какво ли не би направил само някой биолог от двадесети век, ако можеше да види този човек поне само за час през своите рентгенови апарати и скенери. Вероятно би изгубил разума си, ако това би му се удало.
Погледна замислено към вратата, през която бяха влезли мравките и жрицата. Коридорът продължаваше да пустее. Би дала много, ако можеше да хвърли поглед зад някоя от безбройните други врати, които преграждаха разклоненията от зле осветения коридор. Тази сграда съвсем недвусмислено беше строена от хора, и все пак… Почувства отново зловещия трепет, който я обземаше всеки път, когато се доближеше до същества или апарати от Морон. После рязко се обърна.
— Хайде, тръгваме. — Тя посочи към Кайл. — Ти ще вървиш пред нас.
Мегаманът кимна. Болезнената бледност на кожата му като че ли се засили, когато той мина през ниската врата и се озова под зловещата тюркоазна светлина на това изкуствено небе. Черити видя как Гърк се кани да тръгне след мегамана и бързо му препречи пътя. Като се изключи обстоятелството, че те почти непрекъснато се караха, джуджето се радваше на пълното й доверие. Но в момента не би се изненадала особено, ако той чисто и просто пренебрегне заповедта й и блъсне Кайл в пропастта при първата удала му се възможност.
Вратата извеждаше към останките от някакъв малък балкон, който някога сигурно е имал перила, сега обаче беше обрамчен от трите страни единствено от зеленикавия въздух. Надолу водеше тясна, ръждясала метална стълба. Когато тази сграда е била все още сграда, а не развалина, това сигурно е бил аварийният изход. Остарялата конструкция скърцаше и заплашително се огъваше под тежестта им и неведнъж трябваше да изпълняват ужасяващи скокове през плетеницата от разкъсани, наполовина разтопени, наполовина проядени от ръжда стоманени пръти. Минаха край доста други балкони, чиито врати бяха отворени или изобщо вече не съществуваха. Черити хвърляше любопитни погледи към вътрешността на сградата. Повечето помещения бяха празни, пълни с прах и боклуци. Но в някои от тях видя и необичайни конструкции, достиженията на една техника, които й бяха съвсем чужди и чийто вид само я изпълваше с неприятно чувство и страх.
Най-сетне бяха стигнали до улицата и се спряха задъхани, за да съберат отново силите си. Дори Скудър се поклащаше от умора, а Кайл залитна безсилно към някаква стена и бавно се свлече на земята.
Черити се огледа с тръпка на ужас. Тук долу, на улицата, зелено-виолетовата светлина беше по-тъмна, а неестествените цветове и мракът изпълваха развалините и странната джунгла с движения, които в действителност не съществуваха. Дори погледнати отблизо, сградите отчасти не можеха да бъдат разпознати като това, което бяха някога. Растения покриваха навсякъде, подобно на тънка, но плътна пелена, земята. Не беше нужно кой знае колко фантазия, за да си представи човек, че наистина се намира в някакъв непознат свят. В действителност то си беше точно така. Тази планета почти нямаше прилика със старата, родна Земя. От каквото и естество да бяха промените, които мороните бяха извършили с това късче от Вселената, те бяха по-ужасяващи и по-дълбоки, отколкото всички разрушения, които беше оставило след себе си първото им нападение.
— А сега накъде? — попита Скудър.
Черити се огледа още веднъж нерешително. По дяволите! Нямаше представа къде се намират, а какво ли остава пък до това, накъде да вървят! Накрая тя сви рамене и посочи с не особено решително движение към силуета на Айфеловата кула.
— Натам! — Нямаше никаква определена причина за това решение, то беше чисто и просто един опит да се предприеме нещо.