В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Тя вдигна поглед, когато Скудър й подаде някакво оръжие. Явно той беше събрал лазерите на мравките, защото в дясната си ръка държеше малък, причудливо оформен пистолет. Черити пое оръжието, понечи инстинктивно да го пъхне в джоба си, но после реши да го задържи в ръка, макар да знаеше, че този лазер едва ли щеше да й помогне, ако съществото в краката й отвореше очи и решеше да продължи да живее.
— Мъртъв ли е? — попита Скудър.
Черити поклати глава.
— Не — отвърна тя. — Не разбирам защо, но… той е жив.
— И ще продължава, ако ти все още се туткаш — намеси се ядосано Гърк. — По дяволите, убий го! Поне се опитай! Дори не знам дали все още можем да успеем.
Черити не му обърна внимание. Гърк може би беше прав. Вероятно това беше последният им шанс. Беше видяла на какво е способно това същество. Привидно смъртоносно раненият мъж пред нея не беше мъж, а мъж-армия, която беше в състояние да повали Скудър, Нет, Гърк и нея само за частица от секундата, щом веднъж дойдеше на себе си. Дори не беше наясно дали изобщо някой от тях можеше да убие това същество.
Но тя изобщо не се стремеше към това.
Скудър я погледна въпросително и вдигна ръката, с която държеше оръжието. Черити поклати отрицателно глава.
— Не — произнесе тя тихо.
Скудър не отговори, само едва забележимо сви рамене и отново отпусна ръката си. Нет също я изгледа изненадано, но замълча.
Само Гърк продължи да недоволства:
— Още отначало си знаех, че е лудост да си имам вземане-даване с вас! Вие сте направо луди!
— Моля те, Гърк, замълчи! — произнесе Черити. Гласът й беше спокоен, някак уморен, но може би точно това беше тонът, който можеше да накара Гърк да млъкне. Джуджето продължи да я гледа с упрек, но не каза нищо повече, а само се извърна подобно на капризно дете и насочи вниманието си към жрицата от Шаит.
— А какво ще правим сега с него? — попита Скудър след известно време. Посочи въпросително към мегамана, а после направи същото движение по посока на отворената врата на другия край на помещението. — Трябва да изчезваме оттук, преди да са дошли и други като тия.
— Още малко — отвърна Черити. — Аз… ще трябва да поразмисля. — Знаеше, че Скудър имаше пълно право. Вероятно тази сграда гъмжеше от мравки.
— Можем чисто и просто да го оставим да си лежи така — предложи Скудър. — Не мога да си обясня как все още продължава да е жив. Но дори и някак си да съумеят да го закърпят отново, ще им трябва все пак известно време.
— Аха! — възкликна Гърк. — Дай му един час и той ще може да играе футбол с теб, Скудър. Само че с главата ти в качеството на топка!
Скудър изгледа ядосано джуджето и пак се обърна към Черити.
— Какво чакаш?
— Може би се кани да го попита дали му е нужно болкоуспокоително — вметна злобно Гърк.
Черити се накани да отговори, но в този момент Нет изохка изненадано и посочи с дясната си ръка към припадналия.
— Гледайте!
Черити неволно го беше очаквала и въпреки това изпита леден ужас, когато видя какво има предвид Нет: дланите на мегавоина представляваха кървави, обезформени израстъци, когато се беше появил от трансмитера. Но сега тя видя как овъглената му плът започна да се регенерира с невероятна скорост, сякаш всяка отделна клетка на тялото му се беше събудила за собствен, пулсиращ живот. Това беше ужасяваща и същевременно пленителна гледка. Изгорялата плът се обновяваше, започваше да нараства и да придобива розов цвят, образуваше се нова кожа, а накрая израснаха дори и ноктите.
Черити погледна изплашено към лявата ръка на мегавоина. Зловещият възстановителен процес беше започнал и там и не само кожата се обновяваше! Сякаш беше част от тялото му, прилепналата черна униформа започваше да се регенерира; овъглената материя се превръщаше отново в лъскава цялостна тъкан, която само привидно изглеждаше черна; в действителност това не беше никакъв цвят, тъканта се нагаждаше подобно на кожата на хамелеона, на окраската на пода, върху който лежеше мегавоинът.
— О, богове! — изохка Нет слисано. — Но това не може да бъде!
— Ха! — възкликна Гърк почти триумфиращо. — Това са ръцете му, нали? Почва се винаги с ръцете. Това са най-опасните му оръжия, казвам ви. Но и без това скоро ще го усетите на собствения си гръб!
— Млъкни най-сетне! — извика гневно Черити.
Гърк измърмори нещо в отговор, но Черити дори не го погледна, а наблюдаваше със смесица от възхищение и ужас как се регенерира тялото на мегавоина направо пред очите й. Смъртоносните рани се скриха. Постепенно се изгладиха и разкривените черти на лицето му. Дишането му се успокои.