В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Двамата мъже пък бяха толкова различни, колкото изобщо беше възможно: по-едрият от тях беше на около тридесет години, единствен от групата имаше коса, дълга до раменете, която беше пристегната с тънка кожена лента, минаваща през челото. По преценка на Жан трябва да беше висок над два метра, а това означаваше, че привидно нормално сложените му рамене бяха поне два пъти по-широки от неговите собствени. Кожата му беше тъмна и изгоряла от слънцето. Имаше слабо, аскетично лице с открояващ се орлов нос и рязко изрязана брадичка. А над окото му имаше скорошна рана. Драскотината не можеше да е единственото му нараняване, тъй като се движеше с мъка и накуцваше.
И тогава погледът на Жан се спря ужасено върху петия и последен член от групата.
Той беше ловец.
Нямаше никакво съмнение! Мъжът беше с една педя по-дребен от всички останали ловци, които някога беше виждал. Лицето му беше бледо, той се препъваше непрекъснато, налагаше се на няколко пъти да се хваща за стволовете на дърветата или за някои клонки, за да не падне. Но без съмнение беше ловец. Черната униформа с кървавочервените пламъци на емблемата на Морон върху гърдите и гърба му, не можеше да се сбърка с нищо друго.
Жан се изтегли припряно малко назад и застана в съвършена неподвижност. Не смееше дори да диша, даже не се решаваше дори да обърне глава, когато групата постепенно взе да се отдалечава от него. Знаеше колко невъобразимо изострени са сетивата на ловците. Това, че не го беше открил до този момент, се дължеше единствено на лошото му състояние. Но това скоро щеше да се промени. Нямаше рани, от които един ловец не би могъл да се съвземе.
Радостното вълнение, с което го беше изпълнила мисълта, че е срещнал хора от света от другата страна на стената, се обърна внезапно в разочарование и безпомощен гняв. Въпреки че го беше видял със собствените си очи, мисълта, че хора са се съюзили с ловци, му се стори в първия момент направо абсурдна.
Но после се сети за нещо: двете жени, мъжът с превръзката и дори джуджето бяха въоръжени — а ловецът не…
През главата му се стрелна една почти безумна мисъл — възможно ли беше тези четиримата да са… заловили един ловец!?
Естествено, дори самата представа за това беше проява на лудост. Никой не беше в състояние да залови ловец. Можеха да го убият или поне да го ранят така тежко, че да имат време да се измъкнат с бягство, но да го победят и да го заловят…
Лудост или не, но Жан не можеше вече да се освободи от тази мисъл. Освен това налице бяха и изстрелите, които регистрираха уредите от укреплението: кратка, но бурна схватка, която той не бе могъл да обясни.
Може би, помисли си възбудено Жан, тези четиримата наистина идваха отвън и може би те бяха дошли, за да покажат на жителите на Свободната зона, че и легендата за непобедимостта на ловците не беше вярна. Трябваше да го разбере на всяка цена. Вероятността този опит да му коства живота, не беше голяма. Но ако тези четирима непознати можеха да му покажат пътя, по който могат да се справят с ловците, то тогава си заслужаваше да се рискува.
Поколеба се още няколко секунди, после върна оръжието обратно в кобура му и запълзя след тях.
4.
Градът се беше превърнал в кошмар. През първите десетина минути те се бяха движили из тесните улички на някогашен стар парижки квартал. И макар че на всяка крачка се бяха натъквали на белезите на невъобразимо опустошение, къщите им се бяха стрували познати и родни, въпреки причудливата им обвивка от зелено-виолетова растителност.
Но след това бяха излезли постепенно от този квартал и разрухата беше ставала все по-голяма. Почти нямаше запазена сграда, нито едно улично платно не беше пощадено от дълбоките, пълни с вода кратери. А повечето сгради, край които минаваха, представляваха опожарени, пусти руини.
Навсякъде около тях се извисяваха странните дървета и растения на една зловеща джунгла, която беше погълнала града, сякаш от деня на неговото унищожение бяха минали не петдесет, а петстотин години. Стволовете на някои от дърветата имаха диаметър десет и повече метра, а короните им се забиваха толкова нависоко в небето, че Черити дори не се решаваше да пресметне височината им. Беше видяла храсти, чиито клони бяха гъвкави като върбови вейки, но които като цяло имаха дебелината на обикновено дърво, беше видяла папрати, каквито може би е имало на земята по времето на динозаврите.