Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Ненадейно Боско замахна към Кейл. Момчето блокира удара с лекота, сякаш беше нанесен от старец. Спогледаха се.
— Свали си ръката.
Кейл се подчини.
— След малко ще те ударя пак — тихо каза Боско — и тогава няма да мърдаш нито ръцете, нито главата. Ще ме оставиш да те ударя. Ще го позволиш. По своя воля.
Кейл зачака. Този път Боско съвсем явно се подготви за удара. После замахна отново. Кейл трепна, но ударът не дойде. Боско бе спрял ръката си на сантиметър от лицето му.
— Не мърдай, момче.
Боско отметна ръка и пак замахна. Кейл трепна отново.
— НЕ МЪРДАЙ! — изкрещя Боско.
Лицето му пламтеше от ярост, само двете бледи петънца на скулите станаха още по-бели, докато кожата наоколо потъмняваше. Последва нов удар, само че този път юмрукът улучи Кейл, който стоеше неподвижно като камък. Още един и още един. После тъй силен удар, че зашеметеният Кейл рухна на пода.
— Ставай — изрече съвсем тихичко Боско.
Кейл стана на крака, разтреперан като от студ. Удар. Той пак падна, изправи се; нов удар и той пак се изправи. Боско смени ръцете. С по-слабата лява ръка нанесе още пет удара преди Кейл да падне отново. Боско го гледаше отвисоко как се опитва да стане. Вече трепереха и двамата.
— Остани на място — нареди Боско почти шепнешком. — Ако станеш, не отговарям за себе си. Излизам.
Изглеждаше изтощен и едва ли не слисан от силата на собствения си гняв.
— Изчакай пет минути, след това си върви.
После Боско прекрачи към вратата и излезе.
Кейл лежа неподвижно цяла минута. След това му призля. Трябваше му още минута отдих и три минути, за да избърше повърнатото. После бавно, разтреперан, сякаш никога нямаше да достигне целта, той излезе в коридора и като се подпираше пипнешком на стената пое към двора, свърна в една от страничните задънени улички и седна.
— ДРЪЖ КРЪСТА ИЗПРАВЕН! НЕ! НЕ! НЕ!
Кейл се сепна от унеса. Гледките и звуците на тренировъчната площадка бяха изчезнали, докато се рееше из спомените за миналото. Това му се случваше често, но не беше добра идея да се разсейваш на място като Светилището. Трябваше да внимаваш, иначе много скоро те спохождаше неприятност. Гледките и звуците наоколо бързо се изясниха. Двайсетина послушници, които скоро щяха да напуснат, тренираха атака в редица. Изкупител Гил, наричан Гил Горилата заради своята грозота и ужасяваща сила, се оплакваше по навик от мързела на възпитаниците си:
— Виждал ли си портата на смъртта, Гевин? — уморено попита той. — Ще я видиш, ако продължаваш да се оставяш открит отляво.
Смущението на Гевин предизвика усмивката на другите послушници в редицата. Въпреки силата и грозната външност, Изкупител Гил беше свестен човек — доколкото може да бъде свестен един Изкупител.
— Чака те нощна тренировка — каза той на нещастния Гевин. Съседното момче се разсмя. — А ти ще му правиш компания, Грегор. И ти, Холдуей.
Малко зад редицата едно момче на не повече от седем години висеше, вкопчило ръце в дървена рамка на два метра над земята. На глезените му бяха закачени чувалчета с тежести и по изкривеното му лице се стичаха болезнени сълзи. Подизкупителят до него го караше да вдига крака под прав ъгъл, без да обръща внимание на изтощението му.
— Сълзите няма да ти помогнат. Важното е да направиш каквото трябва.
Докато детето се напрягаше да изпълни заповедта, Кейл забеляза как ясно се очертават шестте мускула на корема му — мощни и изпъкнали като на възрастен мъж.
— Четири! — отброи Подизкупителят.
Кейл мина покрай петгодишни момчета, някои от които се смееха като всички деца на тази възраст; мина покрай осемгодишни, които изглеждаха като мъже на средна възраст. Две групи от около осемдесет момчета тренираха да се блъскат напред-назад с ритмични викове, сякаш двама великани водеха бавна борба; други петстотин мълчаливо маршируваха в колона и завиваха като един по командите на сигналните знаменца — наляво, надясно, стоп, назад, стоп и отново напред. Кейл вече беше на петдесет метра от високата стена около Светилището, близо до терена за стрелба с лък, където Клайст хокаше група от десет послушници, макар да бяха с четири години по-големи от него. Подиграваше ги за тяхната некадърност, грозота, липса на умения, развалени зъби и твърде сближени очи. Млъкна, едва когато видя Кейл.
— Закъсня — каза той. — Имаш късмет, че Примо е болен, инак щеше да ти съдере кожата.