Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Гърдите му се повдигнаха от въздишка, беше се уморил от обясненията.
— Е, сега вече знаеш — каза той и забърза напред, като ме остави зяпнала от изненада.
Цяла седмица размишлявах над думите му. Можех да попитам Невин откъде се с взела у него тази омраза към Джонатан, но така щях да събудя стар спор между нас. Той, разбира се, не понасяше приятелството ми с Джонатан и аз знаех причините, без да се налага да ми ги обяснява. Брат ми го намираше за горделив и самоуверен, смяташе, че се фука с богатството си и очаква и получава специално отношение. Аз знаех, че Джонатан е по-добър от всички извън семейството си, а може би дори и от роднините си, и че всичко това не е вярно… освен може би последното. Но той едва ли имаше вина, че другите се отнасят различно с него. И макар Невин да не си го признаваше, в блесналите му от омраза очи виждах желание да унищожи красотата на Джонатан, да остави своя отпечатък върху изящното му хубаво лице и да детронира любимия син на селището.
По свой собствен начин искаше да се опълчи срещу Бог заради несправедливо отреденото му от Него място в сянката на Джонатан.
Затова Джонатан бе побягнал от мен в църквата — бил е принуден да сподели срама си и сигурно си е мислел, че след като науча тайната му, ще го зарежа. Колко сме зависими от страховете си в детството! Сякаш имаше сила на земята, а и на небето — която можеше да унищожи любовта ми към Джонатан. Но поне разбрах, че и той има врагове и клеветници, че непрекъснато го съдят и че има нужда от мен. Аз бях единственият му приятел, пред когото можеше да е себе си. И не бе едностранно: честно казано, само Джонатан се отнасяше с мен като към специална личност. А и да получа вниманието на най-желаното, най-важното момче в градчето, бе голяма работа за невидимо за връстниците си момиче. Как да не го обичам още повече заради това?
Следващата неделя се доближих до Джонатан, пъхнах ръка в неговата и двамата се отправихме към далечния край на моравата.
— Брат ми е глупак — беше всичко, което казах. Продължихме да крачим един до друг мълчаливо.
Единственото, от което не се отрекох, беше, че ми се ще да съм се родила момче. Все още вярвах в това. Постъпките на родителите ми и правилата, по които живеехме, ми бяха набили в главата, че момичетата не са толкова ценни като момчетата и от нас ще остане много по-малка следа. Невин например щеше да наследи фермата от баща ни, но ако нямаше способности и желание да отглежда добитък, можеше да стане чирак на ковача или да го пратят да сече дърва за семейство Сейнт Андрю — имаше избор, макар и ограничен. А моите възможности като жена бяха много по-малко: да се омъжа и да създам семейство, да остана у дома и да помагам на родителите си или да стана прислужница в чужда къща.
Ако по някаква причина Невин се откажеше от фермата, логично беше майка ми и баща ми да я предадат на някого от съпрузите на дъщерите си, но това също зависеше от желанията на тези съпрузи. Един добър мъж би се съобразил с желанията на жена си, но не всички бяха такива.
Другата причина, заради която ми се искаше да съм момче, беше, че така щеше да ми е по-лесно да бъда приятел на Джонатан.
Колко много неща можехме да правим заедно, ако не бях момиче! Да яздим и да се впускаме в приключения, без някой да ни наглежда. Щяхме да прекарваме заедно повече време, без да виждаме повдигнати вежди и да чуваме неуместни забележки. Приятелството ни щеше да е съвсем обикновено и в реда на нещата, нямаше да бъде подлагано на внимателно изследване, щяха да го оставят да се развива от само себе си.
Като се обърна назад, разбирам, че за мен това бе трудно време — все още бях в пубертета, но постепенно преминавах към зрелостта. Исках разни неща от Джонатан, но нямаше как да ги осмисля, защото можех да ги сравнявам само с непохватните представи от детството си. Бях близо до него, но исках да се приближа още повече по начин, който не разбирах. Виждах как гледа по-големите момичета и че се държи по-различно с тях. Тогава си мислех, че ще умра от ревност. Отчасти това се дължеше на интензивността на вниманието и огромния му чар; когато беше с теб, знаеше как да те накара да се почувстваш центърът на света. Очите му, тези бездънни тъмни очи, се спираха върху лицето ти, сякаш не виждаха нищо друго. Това може би беше илюзия или пък просто радостта да имаш Джонатан само за себе си. Какъвто и да бе случаят, резултатът беше един и същ: когато той отдръпнеше вниманието си от мен, сякаш слънцето се скриваше зад облак и в гърба ми повяваше студен брулещ вятър. И исках само отново да се радвам на вниманието му.