Бедствие на високи токчета

Огромна арка отвеждаше към просторна зала, откъдето долитаха мъжки и женски гласове и звън от чаши. Бренди бавно закрачи нататък.

Претъпканото помещение беше боядисано в златно-кремаво, а едната стена бе заета от секции за книги, които стигаха чак до високия таван. В грамадната камина пращеше огън от живи дърва. Огромни огледала с позлатени рамки отразяваха красивите хора, които се движеха, усмихваха се, държаха чаши за шампанско и позираха за снимки. Мъжете бяха със смокинги, жените в черни тоалети, тук-там се мяркаше някоя тъмносиня рокля. Бренди беше единствената в алено.

Толкова по-добре. Нека я забележат. Нека всички я забележат.

Когато застана на прага, разговорите замряха — залата бе разтърсена от мълчание, епицентърът на което бе самата тя.

Бавно си пое въздух, гърдите й се издуха над ниското деколте и това прогони неудобството й, че е дошла сама, когато би трябвало да държи под ръка годеника си. Сама, защото се беше проявила като глупачка. Защото беше повярвала, че може да напише списък като за пазаруване с качествата, които търси у един мъж, и по тях да си го избере, както се избира парникова краставица.

Още веднъж си пое въздух и се усмихна. Усмивката й сияеше и приканваше, маскираше гнева й, излъчваше сексуално предизвикателно към всички перспективни мъже в залата.

Това постигна ефект, защото десетина костюмари тръгнаха в нейна посока — и спряха, когато чичо Чарлс излезе от навалицата с протегнати ръце.

Седемдесетгодишният Чарлс Макграт с лъскаво плешиво теме, двойна гуша и великолепна усмивка. Наказателното право не беше попарило ентусиазма му да се наживее. Напетата му походка, изтупаният му вид и искреното влечение към красотата му печелеха както приятели, така и жени. Падаше си малко нещо шовинист — удиви се, че Бренди се представи толкова блестящо в юридическия факултет и че желанието й е да работи, след като се омъжи. Но храбро сподави мъжкия си закрилнически инстинкт и я зачисли при Вивиан Пеликан, една от най-изтъкнатите — и най-безмилостни — адвокатки по наказателни дела в Щатите.

Сега той широко разпери ръце, а в кафявите му очи блесна весело пламъче.

— Зашеметяваща си. Прости ми, че ще го споделя пред теб — знам, че една млада жена не бива да бъде сравнявана с друга — но ще позволиш на стария човек един малък спомен.

— Естествено. — Бренди вече знаеше какво ще й каже.

— Сещам се за първия път, когато видях майка ти. Тогава тя беше на осемнайсет и ми се стори най-великолепното същество на света. Тутакси щях да хлътна, ако не бях женен и не страдах от глупави предразсъдъци за верността.

— Браво на теб. — Сигурно ожесточението й беше проличало, защото той се слиса. Бренди отиде при него, притисна буза до лицето му и се поправи: — Искам да кажа, че в наши дни това е рядкост.

Той я разбра погрешно. Разбира се. Нали не знаеше за Алан.