Бедствие на високи токчета

Но той вече беше прекъснал.

Таксито мина през отворената желязна порта на чичо Чарлс и пое по дългата осветена алея със скорост от петдесет километра в час.

Бренди ядосано натика телефона в чантата си. Лицето й беше почервеняло. Мътните да го вземат баща й. Винаги я караше да се чувства като некадърен лентяй. Изобщо не биваше да взима от него парите за следването. Още тогава знаеше, че това няма да доведе до нищо добро, че й предлага парите само за да я манипулира по-нататък. Но каквато си беше наивна, бе повярвала, че този път й е предложил помощ, защото най-после е осъзнал, че я обича.

Глупачка.

Шофьорът яростно наби спирачки и се закова на три метра след широкото извито стълбище, което водеше към централната врата.

— Трийсет и седем долара и двайсет и пет цента — обяви той, сочейки брояча.

— Обратно пред стълбището. — Тя така натърти всяка дума, че гласът й зазвънтя като оловен кристал. Не беше в настроение да търпи простащина от който и да е мъж, още повече от някакъв си смотаняк, който се опита да й надпише сметката, като я прекара по заобиколни пътища, и с риск да я убие с некадърността си зад волана.

Шофьорът понечи да възрази, но нещо от тлеещия й гняв навярно се бе изписало на лицето й, защото щом погледна в огледалото за последен път, той даде на заден и спря където трябваше.

Мъж с дълго палто и тъмна шапка, украсена с хералдически символ, веднага отиде до колата, за да й помогне. Дали не беше… лакей?

Такъв беше.

Той отвори вратата на колата.

Студеният въздух я блъсна в лицето.

Лакеят й протегна облечена в ръкавица ръка.

— Добре дошла, госпожице…?

— Госпожица Майкълс. Бренди Майкълс.

Той поднесе почтително ръка към шапката си.

— Госпожице Майкълс, господин Макграт ми заръча да ви изкажа специалните му приветствия. С нетърпение очаква да ви види.

— Благодаря ви. — О, да, на Тифани определено щеше да й хареса.

Бренди му подаде чисто новия си сак „Луи Вюитон“ и бутна две двайсетачки на таксиджията.

— Задръж рестото.

— Хей, че това са само три кирливи долара бакшиш. А аз те докарах тук бързо!

— А аз исках да закъснея. — Бренди пое ръката на лакея и излезе от топлото такси.

С тези обувки надхвърляше метър и осемдесет — с петнайсет сантиметра по-висока от лакея и с пет сантиметра по-висока от Алан. Не че имаше голямо значение, но за пръв път от четири години насам не й се налагаше да щади егото на някой мъж.

Тя се взря в осветените очертания на имението в стил „Тюдор“.

Крилата на къщата се простираха наляво и надясно. Коничните й кулички бяха на четири етажа, камъните образуваха причудливи шарки в съчетание с дървесината, а покривите с фронтони се надигаха и спускаха за наслада на окото.

Бренди знаеше историята: чичо Чарлс беше купил къщата за жена си — двамата с удоволствие се занимаваха с нейното декориране и устройваха приеми — а когато тя почина преди десет години, траурът му беше искрен. От време на време се обаждаше на Тифани, сякаш чувстваше, че тя го разбира и в известен смисъл Бренди предполагаше, че това е така. В края на краищата смъртта също бе вид раздяла.