Бедствие на високи токчета

— Внимавай! — предупреди го тя.

Той рязко завъртя глава и се втренчи във вечерните сенки.

— Какво?

— А… стори ми се, че видях куче. — Не беше вярно, но поне този тип отново гледаше пътното платно.

— Куче ли? — Той поднесе. Предупреждението й влоши бездруго ужасното му каране. — Тия хора са толкова богати, че като едното нищо ще ти вземат книжката, ако им удариш кучето. Представяш ли си?

Да, Бренди много лесно си представяше. За да се разсее от мислите за катастрофа, която ги грозеше на всеки завой, извади телефона си и го стисна в шепа.

Още не беше честитила на баща си. А трябваше. Ако му позвънеше точно сега, той вероятно щеше да е на някаква вечеря и нямаше да вдигне, но ако за кофти късмет все пак се обадеше, тя можеше да остане на телефона само докато пристигне на партито.

Част от всеки план да позвъни на баща си винаги включваше неотложна причина да затвори и разумна възможност той да не вдигне и тя да се размине единствено със съобщение.

— Топло ли ти е? — Таксиджията се протегна да изключи парното.

— Никак. — Тънките златни каишки около голите й стъпала и глезени бяха предлог да поиска топлина. Всъщност й беше добре, както се беше закопчала в плътното палто, но не би го признала. Парното имаше две степени: пълна мощност и изключено. Когато беше изключено, прозорците се заледяваха толкова бързо, че шофьорът нямаше видимост.

Не че това го притесняваше особено.

Бренди притвори очи, пое си дъх на няколко пъти, за да се успокои, и натисна номера на баща си.

Той вдигна. Кофти късмет.

— Татко, Бренди е. — Гласът й звучеше бодро и жизнерадостно, в пълен контраст с начина, по който се чувстваше.

— А, ти ли си. Какво искаш?

Очевидно го беше хванала по средата на някаква среща. Тонът му беше доста отегчен.

— Нищо не искам, татко. Обадих се да ти честитя рождения ден.

— Аха. Мерси.

Поддържай разговора, Бренди.

— Как празнуваш?

— Работя.

— О! Добре. — Каква изненада. Когато беше малка, той пропусна повече рожденни дни — нейни, негови, на Тифани — отколкото бяха годините му. — Пристигнах благополучно в Чикаго.

— Значи си пристигнала. — Чу го да прелиства някакви документи. — Как е работата?

— Още не съм започнала. Започвам в понеделник.

Той изсумтя.

— Много ще ми е интересно. Бас държа, че в „Макграт и Линдоберт“ никога не са си имали балерина.

— От тринайсетгодишна не съм ходила на уроци по балет. — Когато парите от еднократната издръжка на Тифани след развода свършиха, се наложи да избират между балета и яденето.

— Не на мене тия. Нали ходеше на балет в колежа. Пълна глупост! Защо не се записа на спорт? Спортът щеше да те научи на борбеност.