Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
и се тълпяха местни знаменитости.
Лиса ме въведе вътре, като си пробиваше път през гъмжилото.
В издължената зала се бяха натъпкали сигурно двойно повече от безопасния брой от сто
и петдесет души — цифра, изписана на видно място върху табелата с противопожарни
инструкции до входа.
„Ако не издържате на температурата, напуснете горящата сграда."
Най-сетне тя откри една от приятелките си и ме дръпна да ме запознае — толкова
близо, че се запознах и с анатомията й.
— Това е Розана. — Лиса се промъкна до едно ниско на ръст момиче с огромно
натруфено разпятие на врата. Прикованите нозе на Спасителя се гушеха между гърдите й. —
Това е Лин. Той току-що се върна от Гоа.
— Най-сетне да се срещнем. — Гръдта на Розана се притисна до моята, а тя вдигна ръка
и я прокара през късата си стърчаща на игли коса.
Акцентът й бе американски, но произнасяше гласните по индийски.
— Какво те заведе в Гоа?
— Любовни писма и рубини. Розана хвърли бърз поглед към Лиса.
— Не гледай мен — въздъхна Лиса и сви рамене.
— Толкова си смахнат бе, човек! — извика Розана с глас, подобен на паническия вик на
папагал. — Ела с мен! Трябва да се запознаеш с Тадж. На него смахнатите неща са му най-
любими, йаар[8].
Като се провираше през тълпата, Розана ни заведе да се запознаем с висок, хубав млад
мъж с коса до раменете, пригладена с парфюмирана помада. Бе застанал пред голяма, към
триметрова каменна скулптура, изобразяваща дивак.
Табелката до скулптурата съобщаваше името й: ЕНКИДУ[9]. Художникът поздрави Лиса
с целувка по бузата, а после ми подаде ръка.
— Тадж — представи се той и ми се усмихна с неприкрито любопитство. — Ти трябва
да си Лин. Лиса много ми е разказвала за теб.
Стиснах ръката му, оставих очите си да я проучат за миг, а после ги вдигнах към
грамадната скулптура зад гърба му. Той проследи погледа ми и се извърна леко назад.
— Как ти се струва?
— Харесва ми — отвърнах. — Ако таванът на апартамента ми беше малко по-висок, а
подът — малко по-издръжлив, щях да я купя.
— Благодаря — засмя се той.
Той посегна нагоре и положи длан на гърдите на каменния воин.
— Аз всъщност не знам какво е той. Просто усещах непреодолим импулс да го видя
изправен пред мен. Никакви сложности няма тук. Няма нито метафора, нито психология, никакви такива.
— Гьоте е казал, че всяко нещо е метафора.
— Добре казано — отново се разсмя той. В кротките му кафяви очи с цвят на дървесна
кора грееше светлина. — Разрешаваш ли да го цитирам? Мога да го разпечатам и да го сложа
до моя приятел тук. Току-виж ми помогне да го продам.
— Разбира се. Писателите никога не умират, докато не престанат да ги цитират.
— Стига вече сме висели в този ъгъл! — намеси се Розана и ме сграбчи за ръката. —
Елате сега да видите някои мои работи.
Тя ни поведе с Лиса през тълпата, която пушеше, пиеше, смееше се и крещеше към
стената срещу високата скулптура. По половината й на равнището на очите се редяха гипсови
барелефи. Таблата бяха боядисани в имитация на класически бронзов финиш и разказваха
сюжет в последователност.
— Това е за убийствата на Сапна — изкрещя Розана в ухото ми. — Спомняш ли си?
Преди две години? Един луд подкокоросвал слугите да въстават срещу богатите си господари
и да ги убиват. Помниш ли? Във всички вестници писаха.
Спомнях си убийствата на Сапна. И знаех истината за тази история по-добре от Розана и
от целия островен град. Вървях от табло на табло и разглеждах продълговатите картини, изобразяващи герои от обществено известната история за Сапна.
Зави ми се свят и се олюлях. Това бяха историите на мъже, които аз познавах — мъже,
убивали и умирали и накрая превърнали се в малки фигурки, изваяни от художник във фриз.
Лиса ме дръпна за ръкава.
— Какво има, Лиса?
— Да вървим при артистите! — извика тя.
— Добре, добре.
Последвахме Розана през живия плет от целувки и протегнати ръце, докато тя с
подвиквания и крясъци се домогваше до дъното на галерията. Почука по вратата с кратък
ритмичен сигнал.
Щом вратата се отвори, тя ни набута в тъмна стая, осветена от червени мотоциклетни
стопове, окачени на дебели кабели.