Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Група хора се бе събрала на тротоара до моя мотор. Повечето бяха местни, от кварталите
на прислугата в околните улици. Бяха се събрали в хладната вечер да се възхищават на
хубавите коли и елегантно облечените гости, които влизаха и излизаха от изложбата.
Чувах хора да говорят на марати и хинди. Коментираха колите, бижутата и роклите с
неподправено възхищение и удоволствие. Нито един глас не заговори със завист или яд. Те
бяха бедняци и живееха тежкия, изпълнен със страхове живот, натикан в думата „беден", но
се възхищаваха на скъпоценностите и коприните на богатите гости с радостна, независтлива
невинност.
Когато един известен индустриалец и жена му, кинозвезда, излязоха от галерията, групата нададе в хор възклицание на възхита. Жената бе облечена със сари в бяло и жълто, обшито със скъпоценни камъни. Обърнах глава да погледна хората, които се усмихваха и
шушнеха одобрително, сякаш жената бе някоя от съседките им, и забелязах трима мъже, застанали по-настрана от групата.
Мрачни погледи, безмълвни като камък. Злобата бликаше от тъмните им, взиращи се очи
на толкова мощни вълни, че почти ги усещах по кожата си като барабанящ дъжд.
И тогава, сякаш почувствали, че съм ги забелязал, те се обърнаха като един и се
втренчиха право в очите ми с чиста и безумна омраза. Задържахме погледи, докато
радостната тълпа гугукаше и жужеше с наслада, а пред нас спираха лимузини и проблясваха
светкавици на фотоапарати.
Сетих се за Лиса, която все още беше вътре в галерията. Мъжете се взираха в мен, изпращайки ми тъма. Ръцете ми бавно посегнаха към двата ножа, закрепени в брезентови
калъфи отзад на кръста ми.
— Ей! — възкликна Розана и ме плясна по рамото. Рефлексът запрати ръката ми като
камшик към китката й, а другата ръка я бутна една крачка назад.
— Я по-полека! — възкликна тя с широко ококорени от изненада очи.
— Извинявай — намръщих се и пуснах ръката й.
Побързах да се обърна и се огледах за изпълнените с омраза очи. Тримата мъже си бяха
отишли.
— Добре ли си? — попита Розана.
— Да. — Обърнах се пак с лице към нея. — Разбира се. Извинявай. Там вътре
приключват ли вече?
— Тъкмо приключват — отвърна тя. — Когато големите звезди си тръгнат, гасят
лампите. Лиса разправя, че не си падаш по Гоа. Защо? Аз съм оттам, да знаеш.
— Предположих.
— Та, какво имаш против Гоа?
— Нищо. Просто всеки път, като отида там, някой иска от мен да МУ прибера мръсното
бельо.
— Това не е моята Гоа — възрази ми тя.
Не го каза отбранително, а просто като констатация.
— Може би не е — усмихнах се. — А и Гоа е голяма. Аз знам само няколко плажа и
малко градчета.
Тя сякаш заизучава лицето ми.
— За какво каза, че си ходил там? — попита тя. — Рубини и още какво?
— Рубини и любовни писма.
— Но не си ходил в Гоа само заради това, нали?
— Напротив — излъгах.
— Ако кажа, че си бил там по черноборсаджийски работи, горе-долу ще уцеля ли?
Бях ходил в Гоа да прекарам от там десет късоцевни оръжия, които оставих при човек от
бомбайската мафия, преди да потърся Викрам, за да му върна огърлицата.
"Черноборсаджийски работи" — да, горе-долу добре казано.
— Виж, Розана…
— Да ти е хрумвало, че тук проблемът си ти? Хората като теб, които идват в Индия и ни
носят неприятности, от които нямаме нужда?
— Преди да дойда, тук имаше достатъчно неприятности. И като си тръгна, пак ще има в
изобилие.
— Говорим за теб, не за Индия.
Тя беше права — двата ножа, притиснати в кръста ми, го потвърждаваха.
— Права си — признах.
— Нима?
— Да. Нося неприятности, така си е. Както и ти в момента, ако не възразяваш да ти го
кажа.
— Лиса няма нужда да й навличаш неприятности — смръщи се тя.
— Няма — отвърнах с равен глас. — Никой няма нужда от неприятности.
Тя продължи да изучава лицето ми още малко, кафявите й очи търсеха нещо достатъчно
обширно или дълбоко, та да придаде контекст на разговора. Най-сетне се усмихна, извърна
поглед и прокара окичената си с пръстени длан през щръкналите си коси.
— Колко дни ще трае изложбата? — попитах.
— Предполага се, че ще караме така още една седмица — отбеляза тя, гледайки как
последните гости си тръгват. — Тоест, ако онези смахнатите не я закрият.