Сянката на планината

за арест на моето име в Гоа.

— Трябва да ги следиш тези заповеди, Дидие, че взех да им губя края — отбелязах. —

Можеш да облепиш цяла стая с моите подправени документи. Уморих се да те измъквам от

всичките обвинения.

— Но в цяла Индия имам издадени само четири заповеди за арест, Лин.

— Само четири?

— По едно време бяха девет. Май съм взел да влизам в… правия път — Дидие изплю

противната дума през свити устни.

— Клевета! — отбеляза Навин.

— Виж ти, благодаря! Ти… ти си един много приятен младеж, знаеш ли. Обичаш ли

пистолети?

— Не ме бива много по връзките — отвърна Навин, допи си бирата и стана. — Близък

съм само с пистолета в ръката си.

— Бих могъл да съм ти от полза тогава — засмя се Дидие.

— Сигурен съм — разсмя се Навин. — Лин, за онзи костюмар, дето следи зодиакалните

Джорджовци, ще поразровя и ще те потърся тук.

— Бъди внимателен, още не знаем с какво си имаме работа.

— Спокойно — усмихна се той, въплъщение на безстрашната безсмъртна младост. — Аз

ще си тръгвам. Дидие, за мен беше чест и удоволствие. Довиждане.

Изпратихме го с очи навън, в привечерната мараня. Веждите на Дидие се сключиха.

— Какво? — попитах го.

— Нищо! — тросна се той.

— Какво, Дидие?

— Нищо, казах!

— Знам, но познавам този поглед.

— Какъв поглед! — сопна се той, все едно го бях обвинил, че ми е задигнал пиенето.

Дидие Леви беше в средата на четирийсетте. Първата зимна слана вече бе прошарила в

спирали тъмните му къдри. Кротките му яркосини ириси плаваха сред оплетените като

актиниеви пипала червени капиляри в бялото на очите му, правейки го да изглежда млад и

развратен, щом се усмихнеше — палавото момче все тъй надничаше през очукания от живота

мъж.

Той се наливаше с всякакъв алкохол по всяко време на денонощието, изтупан като денди

дълго след като всички останали дендита се бяха стопили в жегата, пушеше поръчкови

джойнтове от специално изработена табакера, беше спец в повечето престъпления и майстор

в някои и не криеше хомосексуалността си в един град, където това продължаваше да се

смята за оксиморон.

Познавах го от пет години; бях го опознал в пререканията с враговете — и външни, и

вътрешни. Той беше смелчага: един от мъжете, които ще застанат до теб срещу дулото на

пистолет и никога не биха побягнали, независимо какво ще се случи.

Беше истински. Изразяваше онази уникалност да е такъв, какъвто по собствена воля се е

направил. Бях го опознал чрез изгубените любови, тревожната похот и коленопреклонните

озарения — и мои, и негови. Бях прекарал с него достатъчно дълги нощи на вълк единак, за

да го обикна.

— Този поглед — повторих. — Този поглед, подсказващ, че знаеш нещо, което всеки би