Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
трябвало да знае. Погледът, заявяващ „Казах ли ти аз!", преди да си ми казал каквото и да
било. Та, кажи ми, преди да си ми го казал.
Възмутеното изражение на Дидие се разсипа в усмивка и смехът му екна.
— По-скоро аз имам да казвам. Това момче много ми харесва. Повече, отколкото
очаквах. И повече, отколкото трябва, защото на този Навин Адеър му се носи славата.
— Ако славата важеше на избори, ние да сме станали президенти.
— Вярно си е — рече той. — Но славата на това момче носи предупреждение. Умният и
от една дума разбира — нали така се казваше?
— Така се казва, но винаги съм се чудел защо му трябва и една дума.
— Разправят, че много, ама много добре се справял с юмруците. Бил шампион по бокс в
университета. Би могъл да е шампион на Индия. Юмруците му били смъртоносни оръжия. И
чух, че доста му бил къс фитилът.
— Не протакаш много с предизвикателствата, Дидие. Но не можеш да ме подразниш
само с пръчка през решетката.
— Много мъже вече са падали на колене пред този младок. Не е хубаво за един мъж в
крехка младост да вижда толкова много покорност. Зад тази чаровна млада усмивка се крие
много кръв.
— И зад твоята чаровна усмивка се крие много кръв, приятелю мой.
— Благодаря ти — прие той комплимента с леко кимване и тръсна къдрици. — Казвам
просто, че според онова, което съм чувал, категорично бих предпочел да застрелям този млад
хубавец, а не да се бия с него.
— Значи имаш късмет, че носиш патлак.
— Аз… Ще ме прощаваш за израза… говоря сериозно, Лин, а ти знаеш с какво
презрение се отнасям към сериозните неща.
— Ще го имам предвид. Обещавам. Май ще тръгвам.
— Зарязваш ме тук да си пия сам и се прибираш при нея! — подметна присмехулно
Дидие. — Въобразяваш си, че ще те чака след почти три седмици в Гоа? Какво те кара да
мислиш, че не те е зарязала заради някое по-тучно пасище, както се изразяват англичаните с
такъв очарователен провинциализъм.
— И аз те обичам, братко. — Стиснах ръката му.
Излязох на дишащата улица, обърнах се и го видях как ми маха за довиждане, вдигнал
във въздуха пачката върнати от мен любовни писма.
Това ме накара да спра. Както твърде често се случваше, се почувствах, сякаш го
изоставям. Беше глупаво, знаех, Дидие вероятно бе най-самостоятелният контрабандист в
града. Беше един от последните независими гангстери и не дължеше нищо на мафиите, на
ченгетата и уличните банди, които управляваха неговия нелегален свят. Дори не се
страхуваше от тях.
Но има едни хора, едни любови, с които винаги ти е тревожно да се сбогуваш, и
раздялата с тях е като да изоставиш родината си.
Старият ми приятел Дидие, новият ми приятел Навин и Бомбай, моят Островен град, докогато ме изтърпи: всеки от нас бе опасен посвоему.
Мъжът, който бях при пристигането си преди години в Бомбай, бе чужденец в една нова
джунгла. Мъжът, който станах, наблюдаваше предпазливо чужденците изпод прикритието на
хищната улицата. Тук си бях у дома. Умеех да се ориентирам. А може би бях и закоравял, защото нещо у мен бе изчезнало — нещо, чието място бе там, до сърцето ми.
Аз бях избягал от затвора, Дидие — от преследвачите, Навин — от улицата, а южният
град бе избягал от морето, мъжете и жените камък по камък бяха съградили островното му
битие.
Махнах за довиждане, Дидие се усмихна и ми козирува с любовните си писма. Усмихнах
му се в отговор и всичко се нареди, вече можех да го оставя.
Никоя усмивка не би въздействала, никое сбогуване нямаше да е като молитва, никоя
доброта не би ни донесла спасение, ако истината в нас не беше прекрасна. И истината в
сърцето ни, сърцето на човечеството, е онова, което ни свързва взаимно с най-доброто в нас
— чрез чистата обич, непостижима за никоя друга земна твар.
ТРЕТА ГЛАВА
ОТ „ПРИ ЛЕОПОЛД" ДО АПАРТАМЕНТА ми се стигаше бързо. Оставих оживения и
пълен с туристи тротоар, прекосих улицата до полицейския участък Колаба и се понесох към
ъгъла, известен на всеки таксиметров шофьор в Бомбай като Електрическата къща.
Десният завой покрай полицейския участък на улицата, засенчена от кичест листак, откри гледка към ъгъла с ареста. Бях лежал в тези килии.
Очите ми на бунтовник се обърнаха към високите зарешетени прозорци, докато бавно