Вълка от Уолстрийт

Управлението на „Стив Мадан Шуз“ беше в сграда с напълно подходящата според мен форма на кутия за обувки. Всъщност кутиите бяха две: една отзад, десет на двайсет метра, в която се помещаваше малък цех с десетина старовремски машини за обувки, обслужвани от дузина испаноговорещи работници, които споделяха една и съща зелена карта и не плащаха и пукнат долар данъци; и кутията отпред, с горе-долу същите размери, където се помещаваха административните служители на фирмата — повечето момичета на осемнайсетина-двайсет и нещо години, почти до една с многоцветни прически и видими пиърсинги по тялото, които сякаш обявяваха: „Ако искаш да знаеш, имам пиърсинг и на клитора, че и на двете зърна на циците!“

И докато тези млади кандидат-космонавтки припкаха из офиса, качени върху петнайсетсантиметрови платформени обувки — всички с етикета на „Стив Мадън“, — отвсякъде дънеше хип-хоп, носеше се ароматът на тамян с канабис, десетина телефона звъняха едновременно, дизайнваха се безброй нови модели, а неколцина облечени в традиционен стил религиозни водачи изпълняваха ритуални пречиствания. И колкото и странно да беше, всичко сякаш действаше успешно. Липсваше единствено шаман, който да прави вуду, макар че със сигурност и такъв щеше да се появи в най-скоро време.

Та пред тази въпросна кутия имаше още една, по-малка — някъде около три на седем метра, — в която се помещаваше кабинетът на Стив, по прякор Обущаря. А от четири седмици насам, от средата на май, в същия кабинет се помещавах и аз. С Обущаря седяхме на противоположните страни на бюро, покрито с черен гетинакс, което, както и всичко останало наоколо, бе отрупано с обувки.

В конкретния момент се питах и не можех да си отговоря защо американските тийнейджърки до една бяха луднали по тези обувки, които ми изглеждаха отвратителни. Какъвто и да бе отговорът, едно поне беше ясно: намирахме се в компания, която разчита на постоянно обновяваща се продукция. Обувки имаше навсякъде, но най-вече в кабинета на Стив — пръснати по пода, провиснали от тавана, струпани върху евтини сгъваеми маси и бели гетинаксови полици, от което изглеждаха още по-грозни.

Още куп обувки се намираха на перваза зад гърба на Стив, струпани тъй високо, че едва виждах през мрачния прозорец мрачния паркинг, който, изглежда, съвсем пасваше на тази мрачна част на Куинс, а именно мрачния чатал на района, наречен Уудсайд. Намирахме се на около три километра източно от Манхатън — много по-подходящо място за човек с моите „донякъде“ изтънчени вкусове.