Смъртоносно бяло

– Разбира се – заговори Робин, докато пътуваха към селото, – кръст, стърчащ от земята, не означава, че има нещо заровено отдолу.

– Вярно е – съгласи се Страйк, на когото дъхът по време на обратния път през гората му бе нужен основно да мърмори ругатни, докато се препъваше и подхлъзваше. – И все пак те кара да се замислиш, нали?

Робин не каза нищо. Ръцете й върху волана бяха нажарени от коприва и пареха.

Селската странноприемница, до която стигнаха пет минути по-късно, бе като от снимка на пощенска картичка, типично английска белосана дървена сграда с еркерни прозорци с цветни стъкла, обрасли с мъх плочи на покрива и виещи се червени рози край вратата. Градина-бирария с чадъри допълваше картината. Робин влезе с ленд роувъра в малък паркинг насреща.

– Това взе да става глупаво – промърмори Страйк, който, след като остави кръста върху таблото, слезе от колата и се втренчи в пъба.

– Кое? – попита Робин, като заобиколи зад колата и застана до него.

– Казва се „Белият кон“.

– Кръстен на онзи, горе на хълма – уточни Робин, когато тръгнаха по пътя. – Погледни табелата.

На дъска, прикрепена към дървен прът, беше нарисувана с тебешир странната фигура, която бяха видели по-рано.

– Пъбът, в който за пръв път се срещнах с Джими Найт, също се казваше „Белият кон“ – посочи Страйк.

Качиха се по стълбите към бирарията, а куцането на Страйк бе по-силно отвсякога.

– „Белият кон“ е едно от десетте най-популярни названия на пъбове във Великобритания – съобщи Робин. – Прочетох го в някаква статия. Бързо, тези хора си тръгват, вземи масата им, аз ще донеса питиетата.

Вътре пъбът с нисък таван бе пълен. Робин се отправи първо към дамската тоалетна, където свали якето си, върза го на кръста си и изми смъдящите я ръце. Щеше й се да се бе сетила на връщане от Стеда Котидж да си откъсне листа от лапад, но по това време цялото й внимание бе насочено към Страйк, който на два пъти за малко да падне, бе фучал срещу себе си, нелюбезно отказа всякаква помощ и се подпираше на пригодения от клон бастун.