Смъртоносно бяло
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Корморан Страйк (bg) #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0382-7
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносно бяло». Краткое содержание книги:
Тя млъкна рязко.
– Продължавай – подкани я Страйк.
– Ами всъщност щях да кажа, че беше доста добър към мен в деня, когато узнах за фондация „Равнопоставеност“.
– Тогава ли ти предложи назначение?
– Да, и каза, че ще има още работа за мен, след като го отървем от Уин и Найт.
– Така ли? – учуди се Страйк. – Това не си ми го споменавала?
– Не съм ли? Да, май че не.
И също като Страйк тя си припомни седмицата, когато той лежеше в дома на Лорелай, последвана от часовете, прекарани в болницата край Джак.
– Отидох в офиса му, както ти казах, а той говореше по телефона с някакъв хотел относно изгубена щипка за банкноти. Била от Фреди. След като приключи разговора си, аз му разправих за „Равнопоставеност“ и той бе по-доволен, отколкото някога го бях виждала. „Един по един се препъват“, така каза.
– Интересно – отбеляза Страйк, който вече умираше от болки в крака. – И смяташ, че Рафаел кипи от яд заради завещанието, така ли?
На Робин й се стори, че долавя сардонична нотка във въпроса на Страйк, и отвърна:
– Не опира просто до парите...
– Хората винаги това казват – изпъшка той. – И е до парите, и не. Защото какво са парите? Свобода, сигурност, удоволствия, нов шанс... Мисля, че от Рафаел може да се измъкне още и ти си човекът, който да го направи.
– Какво повече може да ни каже?
– Ще ми се повече яснота относно онзи телефонен разговор, който Чизъл е провел с него, преди да се озове с торбичка върху главата – задъхано изрече Страйк, страдащ вече от сериозна болка. – Не ми се вижда много логично, защото дори Чизъл да е знаел, че се кани да сложи край на живота си, имало е по-удобни хора, които да правят компания на Кинвара, от доведения син, когото тя не е харесвала и който е бил на много километри далеч в Лондон. Бедата е, че разговорът става още по-нелогичен, ако е било убийство – продължи Страйк. – Има нещо, което не ни се казва... О, слава богу.
Стеда Котидж се появи пред погледа им в една просека пред тях. Градината, заобиколена от паянтова ограда, беше почти толкова обрасла, колкото всичко наоколо. Сградата беше схлупена, от тъмен камък и очевидно напълно запусната със зейналата в покрива й дупка и пукнатини по повечето прозорци.
– Седни – посъветва Робин Страйк и му посочи широк дънер точно пред оградата на къщата. Тъй като твърде много го болеше, че да спори, той изпълни каквото му бе наредено, а Робин отиде до външната врата и я побутна, но тя се оказа заключена. Газейки през високата до коляно трева, се приближи до един от мръсните прозорци и надникна през него. Стаите бяха с напластен дебел слой прах и празни. Единствен признак за някогашно обитаване имаше в кухнята, където върху мърлява повърхност бе оставена неизмита керамична чаша с лика на Джони Каш.
– Къщата изглежда необитаема от години и нищо не подсказва, че някой може да нощува в нея при примитивни условия – уведоми тя Страйк, като се появи от другата страна на постройката.
Страйк, току-що запалил цигара, не отговори. Взираше се надолу към обширна падина в гората, обкръжена от дървета и пълна с коприва, заплетени тръни и избуяли бурени.
– Би ли нарекла това долчинка? – попита я.
Робин погледна към подобната на басейн падина.
– Повече прилича на долчинка от всичко, което видяхме наоколо – отвърна.
– „Той удуши детето и го заровиха в долчинката до къщата на татко“ – цитира Страйк.
– Ще огледам – каза Робин. – Ти стой тук.
– Не – вдигна ръка Страйк да я спре, – нищо няма да намериш...
Но Робин вече се плъзгаше надолу по стръмните склонове на „долчинката“, а тръните закачаха джинсите й.
След като стигна дъното, придвижването стана изключително трудно. Копривата стигаше до кръста й и тя вдигна ръце нагоре, за да избегне опарвания и драскотини. Млечка и лютиче изпъстряха тъмнозеления фон с бяло и жълто. Високите трънливи стебла на диви рози се къдреха като бодлива тел на всяка крачка.
– Пази се – подвикна Страйк и се чувстваше безсилен, като я гледаше как се бори, драна и опарвана на всяка крачка.
– Нищо ми няма – отвърна Робин, като се взираше в земята под дивата растителност. Ако нещо бе заровено тук, то отдавна бе обрасло и копаенето щеше да е мъчна работа. Точно това каза на Страйк, когато се наведе да види какво има под един къпинов храст.