Каменният кръг [bg]

Джейми ме погледна разсеяно.

— О, да, Фъргъс вече е голям, хубавец. Малко променен, разбира се. — Сянка мина по лицето му, но изчезна, когато се усмихна. — Направо ще онемее, като те види, сасенак.

Незаинтересован от Фъргъс, Иън беше станал и крачеше по лъснатите дъски на пода.

— Не е взел кон — каза той. — Не носеше и нищо, заради което да го ограбят. — Извърна се към Джейми. — Ти откъде го доведе тук последния път? Покрай Фърт или прекосихте с лодка?

Джейми се потърка смръщен по брадичката.

— Не аз дойдох да го взема от Лалиброх. С Фъргъс минаха през прохода Карярик и се срещнахме точно над Лох Лаган. После се спуснахме през Струан и Уийм и… а, сега си спомням. Не искахме да минаваме през земите на Кембъл, затова дойдохме от изток и минахме през залива на Донибристъл.

— Мислиш ли, че ще го направи пак? — попита Иън. — Само този път ли знае?

Джейми поклати глава със съмнение.

— Може. Но той знае, че крайбрежието е опасно.

Иън продължи да крачи, стиснал ръце зад гърба си.

— Последния път, когато избяга, го бих, докато не можеше да си стои на краката, камо ли да седне — каза той, клатейки глава. Устните му бяха изопнати и реших, че Младия Иън е доста голямо изпитание за баща си. — Да си помисли човек, че малкият глупак ще си вземе поука, нали?

Джейми изсумтя, но не без съчувствие.

— Нима пердахът някога те е спирал да направиш каквото си наумил?

Иън спря да крачи и седна пак на стола с въздишка.

— Не е — рече честно, — но сигурно е било някакво облекчение за баща ми. — Лицето му се набръчка в неохотна усмивка, когато Джейми се засмя.

— Той ще се справи — рече уверено Джейми. Стана и остави кърпата да падне на пода, когато посегна към панталоните си. — Ще ида да поразпитам за него. Ако е в Единбург, до довечера ще научим нещо.

Иън погледна към мен и стана бързо.

— Ще дойда с теб.

Стори ми се, че по лицето на Джейми преминава сянка, но той кимна и навлече ризата през главата си.

— Добре — отвърна, когато главата му се показа от нея. Смръщи се към мен. — Опасявам се, че ще трябва да останеш тук, сасенак.

— Сигурно — отвърнах сухо. — Като гледам, нямам дрехи. — Прислужницата, която ни беше донесла вечеря, беше взела роклята ми, но друга още не бях получила.

Рошавите вежди на Иън се стрелнаха към косата му, но Джейми само кимна.

— Ще кажа на Жан на излизане. — Смръщи се леко, мислеше. — Може да се позабавим, сасенак. Има някои неща… имам малко работа. — Стисна ръката ми и изражението му омекна, когато ме погледна.

— Не искам да те оставям — каза тихо. — Но трябва. — Ще останеш ли тук, докато се върна?

— Не се тревожи — уверих го и махнах към кърпата, която бе захвърлил. — Едва ли ще отида някъде само по това.

Стъпките им отекнаха по коридора и заглъхнаха сред шумовете на разбуждащата се къща. Бардакът се събуждаше, късно и лениво по строгите шотландски стандарти на Единбург. Отдолу чувах по някой приглушен тътен, трясък на отварящи се капаци, викове и след секунда плясък на излети изпражнения на улицата под нас.