Каменният кръг [bg]

И ако бяха живи… какво щяхме да им кажем за внезапната ми поява? Прехапах устна, чудех се дали има някакво обяснение — освен истината, — което да прозвучи убедително. Може би зависеше от това, което Джейми им бе казал за изчезването ми след Калоден; тогава сякаш нямаше нужда да измисляме причина за това; просто щяха да приемат, че съм загинала след Въстанието, още едно безименно тяло, умряло от глад на скалите или посечено в някоя долина.

Е, щяхме да се оправяме с това, когато му дойде времето. Сега ми бяха по-интересни естеството и рискът в заниманията на Джейми. Контрабанда и подривна дейност? Знаех, че за планинците контрабандата е почти толкова почтено занимание колкото кражбата на добитък преди двайсет години и не носеше голям риск. Подривната дейност обаче беше друго нещо и не изглеждаше особено безопасно занимание за един осъден изменник, бивш якобит.

Предположих, че затова си е сменил името — или поне една от причините. Макар че бях разстроена и притеснена, когато дойдохме снощи в бардака, забелязах, че мадам Жан се обърна към него с истинското му име. Затова вероятно се занимаваше контрабанда под собствената си самоличност, а извършваше другата си дейност — законна и незаконна — като Алекс Малкълм.

Бях видяла, чула и почувствала достатъчно по време на твърде кратката нощ, за да съм относително сигурна, че Джейми Фрейзър, когото познавах, все още съществува. Предстоеше да видя другите му лица.

Някой почука плахо на вратата, прекъсвайки мислите ми. Закуска, и точно навреме. Умирах от глад.

— Влез — извиках и седнах в леглото, като вдигнах възглавниците, за да се облегна на тях.

Вратата се отвори много бавно и след дълга пауза една глава надникна през отвора, почти като охлюв, който се подава от черупката си след буря.

Тя беше увенчана със зле подстригана кафява коса, толкова гъста, че стърчеше над големите уши. Лицето под нея беше дълго и костеливо; почти приятно познато, ако не се броят красивите кафяви очи, меки и огромни като на елен, които спряха на мен с колеблив интерес.

Гледахме се известно време с главата.

— Вие ли сте… жената на господин Малкълм? — попита тя.

— Вероятно може да се каже така — отвърнах предпазливо. Беше очевидно, че не е прислужницата със закуската ми. Нито пък беше някоя от служителките в къщата, като се имаше предвид, че е мъж, макар и много млад. Изглеждаше ми смътно познат, но бях сигурна, че не съм го виждала преди. Дръпнах чаршафа по-високо на гърдите си.

— А ти кой си?

Главата помисли известно време и накрая отвърна все така предпазливо:

— Иън Мъри.

— Иън Мъри? — Изправих се рязко, като хванах чаршафа в последния момент. — Ела тук — наредих категорично. — Ако си този, за когото те мисля, защо не си там, където трябва да бъдеш, и какво правиш тук? — На лицето му се изписа тревога и той като че ли понечи да се отдръпне.