Ханибал - врагът на Рим

Събиране

Ханон не посмя да мине по импровизирания мост над река Пад. Достатъчно беше изкушавал съдбата, като бе излязъл сам от лагера с мулето — като вероятен роб. Най-малко две центурии сигурно пазеха пътя до моста. Колкото и скучна да беше задачата им, Ханон се съмняваше, че са достатъчно тъпи да пропуснат мургав младеж, говорещ латински с акцент, без да му задават въпроси. Затова пое на запад покрай южния бряг на реката в търсене на подходящо място за пресичане.

Зимните ветрове бяха оголили дърветата и равнината изглеждаше сурова и пуста. Всяко движение се забелязваше лесно. Това устройваше напълно Ханон. Беше въоръжен само с нож и нямаше желание да среща никого, докато не пресече реката и не се озове на територията на инсубрите. Те бяха предимно враждебно настроени към римляните. Дори там обаче трябваше да избягва контакти с други хора. Реално можеше да се довери единствено на сънародниците си или на войниците, които се сражаваха редом с тях. Макар че в никакъв случай не можеше да се каже, че вече е в безопасност, Ханон беше обхванат от възторг. Почти усещаше присъствието на войската на Ханибал някъде наблизо.

Не смееше дори да се запита дали баща му и братята му са все още живи и дали са с картагенската войска. Нямаше как да го знае. Напълно възможно беше да са все още в Иберия. А може дори да ги бяха върнали в Картаген. Какво щеше да направи в такъв случай? Към кого да се обърне? Точно в момента не му пукаше. Беше избягал и ако боговете бяха благосклонни, скоро щеше да се намира под командването на Ханибал като поредния войник на Картаген.

Два дни и две нощи язди на запад. Избягваше селищата и стопанствата, като спираше да почива в дерета и закътани места, където нямаше голяма опасност да го открият. Въпреки силния студ не палеше огън. Одеялата бяха достатъчни да го предпазят от измръзване, но не му позволяваха да се наспи достатъчно. Нямаше значение. Най-важното в момента беше да е нащрек. Въпреки умората всеки следващ ден свобода му се струваше по-добър от предишния.

Късметът продължаваше да му се усмихва. Рано на третия ден Ханон стигна до подходящо място за пресичане. Малка група къщурки се гушеше покрай брода, но наоколо не се виждаше жива душа. Дните бяха къси и работата по полето беше спряла. Подобно на повечето селяни по това време на годината жителите си лягаха малко след залез-слънце и ставаха късно. Въпреки това Ханон се почувства много уязвим, докато се събличаше на брега. Пъхна дрехите в промазаната си торба и я завърза здраво. После, гол като в деня, в който се е родил, вкара протестиращото муле в реката. Водата беше ужасно студена. Ханон знаеше, че ако не премине бързо реката, мускулите му ще откажат и ще се удави. Заради зимните дъждове реката беше придошла и известно време мулето не беше в състояние да се пребори с течението. Ханон, който държеше повода и плуваше с всички сили, усети как паниката изпълва гърдите му. За щастие мулето се оказа достатъчно силно да изкара и двамата до плитчините от другата страна и после до брега. Леденият вятър хапеше свирепо Ханон и зъбите му затракаха. За щастие в багажа му почти не беше влязла вода и дрехите му бяха относително сухи. Облече се бързо, уви се в едно одеяло, яхна мулето и продължи пътя си.