Островът на скъпоценностите

— Той е тук! — прошушна. — Ох, сега мога да си вървя — както звездите, както часовете и както цветята.

— Бъди силна, Лилга! — помоли я той. — Погледни ме!

Тя дълго го гледа с блеснали очи. Прояснени от радостта, линиите на лицето й изглеждаха много по-меки и нейният лик сега можеше да се нарече почти красив.

— Лилга, искаш ли да поздравиш и този хер, който дойде с мене?

Тя едва сега забеляза, че Каравей не беше сам. Освободи се от прегръдката му и се надигна. Пред нея стоеше един внушителен мъж с голяма черна брада, прошарена само тук-там от сребърни нишки. Разпозна го веднага.

— Катомбо! Ти също си тук! Ти също! Ох, каква радост още за добрия край!

Графът й подаде приятелски ръка и се вгледа с дълбоко вълнение в така красивия някога лик, по който годините бяха изписани с толкова остър, безжалостен молив. Как бе обичал някога той това същество! Как бе измамила тя неговата любов! Но как ужасно бе наказана и тя за това!

— Лилга! Не говори така! — помоли и гласът му прозвуча необичайно меко. — Ти ще преживееш още много години.

— Да, Лилга! — намеси се горещо Каравей. — Тръгни с мен и сподели моите радости! Аз съм богат и искам да разхубавя заника на твоя живот.

Тя поклати бавно глава.

— Това аз няма да сторя. Лилга няма да напусне гората, а ще лежи и почива там, където е бродила. Аз се молех на богинята да ми позволи да те дочакам. Днес ти дойде и днес тя ще ме повика. Подай ми ръката си, аз тръгвам.

— О, господарю! — изхлипа Тирбан. — Придумай моята повелителка! От днес тя не е както иначе. Все за тръгване само говори и изрича едни такава странни приказки.

— Лилга, ти трябва да останеш при мен, ти не бива да ме напускаш, аз се нуждая от теб.

— От мен? Какво трябва да сторя?

— Трябва да заповядаш на хората си да ни помогнат.

— Помощ искаш от мен? Какво се е случило?

— Ние търсим Лудия граф.

При това име тя наостри слух.

— Него? Къде е бил той? Какво е сторил?

— Беше в Хелбигсдорф и подпали замъка, за да отвлече дъщерята на майора.

— Да отвлече? Нея, гълъбицата? Той, лешоядът? Удаде ли му се?

— Да. Избяга заедно с нея с една карета. Ние сметнахме, че ще прекоси границата при Визенщайн и пратихме подире му двама кадърни мъже, а аз и Катомбо побързахме да дойдем при теб, за да заемем и другите пътища.

В очите на Лилга се появи искрене и фигурата застана изправена като в по-раншните години. Като че някаква внезапна сила я подмлади с двайсетина години.

— Елате! Бързо!

Тя закрачи енергично по поляната, другите я последваха. Навлезе в гората, без да се грижи за клоните и вейките, които я шибаха, докато достигна една тясна клисура. В нея седяха дванайсет мъже; всички те показваха несъмнените черти на циганите. При появата на Лилга се надигнаха.

— Мъже на боанжарите при вас ли са оръжията ви? — попита тя.

— Да.