Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Без съмнение. Но е побързал да благодари на кралицата, когато тя е отказала.
— И какъв е изводът на господин Бьомер?
— На кралицата много й се иска да има колието, но да не излезе, че го купува.
— Лъжете се, господине — каза кардиналът, — не става дума за това.
— Неприятно е, монсеньор, защото това би била единствената, окончателната причина, за да не изпълним дадената дума на португалския посланик.
Кардиналът се замисли. Колкото и силна да е дипломацията на дипломатите, дипломацията на търговците винаги я превъзхожда… Господин Дьо Роан, като се видя във властта на този човек, каза:
— Господине, допуснете, моля, че кралицата иска да има колието ви.
— Това променя нещата, монсеньор. Мога да разваля всички сделки, ако трябва да дам предпочитание на кралицата.
— За колко продавате колието?
— Милион и петстотин хиляди ливри.
— Как ще стане плащането?
— Португалецът ми предложи капаро и аз лично трябваше да занеса колието в Лисабон, където щяха да изплатят цялата останала сума.
— Този начин на плащане не се практикува у нас, господин Бьомер, но ще получите капаро, ако това е необходимо.
— Сто хиляди ливри.
— Могат да се намерят. А останалото?
— Може би на Ваша светлост е нужно време? — попита Бьомер. — При даденото от Ваша светлост капаро всичко е осъществимо. Но едно закъснение може да доведе до загуби. Забележете, монсеньор, в сделка с такова значение сумата несъмнено се увеличава сама по себе си. Милион и петстотин хиляди ливри при пет на сто лихва правят седемдесет и пет хиляди ливри, а пет на сто е просто разоряване за търговците. Десет на сто е по-приемливо.
— Това значи сто и петдесет хиляди ливри за ваша сметка?
— Да, монсеньор.
— И така, господин Бьомер, вие продавате колието за милион и шестстотин хиляди ливри и разпределяте плащането от милион и петстотин хиляди ливри на три вноски за една година. Уговорено ли е?
— Монсеньор, при тази сделка ние губим петдесет хиляди ливри.
— Не вярвам, господине. Ако получите утре милион и петстотин хиляди ливри, вие щяхте да бъдете затруднени: един бижутер не купува веднага за такава сума земя.
— Ние сме двама, монсеньор, моят съдружник и аз.
— Съгласен съм, но няма значение. За вас ще бъде много по-добре да получите петстотин хиляди ливри на четири месеца, тоест по двеста и петдесет хиляди ливри за всеки от вас.
— Монсеньорът забравя, че диамантите вече не ни принадлежат. О, ако ни принадлежаха, щяхме да бъдем достатъчно богати, за да не се безпокоим нито от плащането, нито от влагането на сумата.
— А на кого принадлежат?
— Може би на десет кредитори. Купихме скъпоценните камъни поотделно. За един дължим пари в Хамбург, за друг — в Неапол, за трети — в Буенос Айрес, за други два — в Москва. Нашите кредитори чакат да продадем колието, за да им се издължим. За нас ще остане само печалбата, която ще осъществим, но за съжаление, монсеньор, откакто това нещастно колие се продава, тоест от две години, ние изгубихме от лихви вече двеста хиляди ливри. Преценете дали печелим.
— След всичко — прекъсна го кардиналът — аз все още не съм видял колието…
— Вярно, монсеньор, ето го.
След като взе всички предпазни мерки, Бьомер показа скъпоценното украшение.
— Прелестно! — възкликна кардиналът, като с удоволствие пипна закопчалката, докоснала се до шията на кралицата.
След като пръстите му дълго бяха галили колието, усещайки приятните му излъчвания, които щеше да запомни завинаги, кардиналът попита:
— Сключихме ли сделката?
— Да, монсеньор, веднага отивам в посолството, за да им откажа.
— Не знаех, че има португалски посланик в Париж?
— Наистина, монсеньор, господин Де Суза сега е там, дошъл е инкогнито.
— За да се занимае със сделката — засмя се кардиналът.
— Да, монсеньор.
— О, горкият Суза! Разбирам го добре. Клетият Суза! — Той стана още по-весел.
Господин Бьомер почувства, че трябва да се присъедини към оживлението на своя клиент. Застанали край кутията с бижуто, те дълго се шегуваха за сметка на португалеца.
Господин Дьо Роан понечи да си тръгне. Бьомер го спря.
— Желае ли монсеньор да ми каже как ще се уреди сделката? — попита той.
— Съвсем естествено.
— С иконома на монсеньора ли?
— Не! Никой освен мен, ще имате работа само с мен.
— Кога?
— Още от утре.
— А стоте хиляди ливри?
— Утре ще ги донеса тук.
— Да, монсеньор. А полиците?
— Ще ги подпиша пак тук утре.
— Чудесно, монсеньор.
— Понеже сте дискретен човек, господин Бьомер, помнете, че държите в ръцете си голяма тайна.
— Чувствам това и ще заслужа както вашето доверие, така и доверието на Нейно величество кралицата — добави накрая Бьомер.