Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Аз?
— Да. Разказвахте му, че сделката с Бьомер се е провалила.
— Бога ми, не.
— Много добре, защото, ако се бяхте разприказвали, щяхте да направите голяма глупост и щяхте да загубите доста значителна сума.
— Как така? — изненада се командорът. — Каква сума?
— Разбирате, че само ние тримата знаем тайната.
— Вярно.
— Следователно на нас тримата ни остават сто и осем хиляди ливри, тъй като всички смятат, че Бьомер и Босанж са отнесли сумата.
— Да го вземат дяволите! — извика обзет от радост командорът. — Вярно е.
— Тридесет и три хиляди триста тридесет и три франка и шест су за всеки — каза Мануел.
— Повече! — извика командорът. — Има заделени осем хиляди ливри.
— Вярно — каза Бозир. — Приемате ли?
— Дали приемам! — каза командорът камериер, като потриваше ръце. — Мисля, че да. Отлично, ето така се говори.
— Ето как се говори като мерзавец — извика със заплашителен глас Бозир. — Казвах ви, че сте крадец. Хайде, дон Мануел, какъвто сте силен, хванете този хитрец и да го представим на нашите съдружници.
— Милост, милост! — извика нещастникът. — Аз исках да се пошегувам.
— Хайде! Хайде! — продължи Бозир. — В тъмната стая до по-пълно определяне на присъдата.
— Милост! — извика пак командорът.
— Внимавайте — каза Бозир на дон Мануел, който беше сграбчил коварния командор. — Внимавайте да не ни чуе господин Дюкорно.
— Ако не ме пуснете, ще ви издам.
— А аз ще те удуша — отвърна му гневно дон Мануел, като изтласка камериера към една тоалетна наблизо.
— Изпратете господин Дюкорно да си отиде — прошепна дон Мануел на ухото на Бозир.
Без да чака да му повтарят, Бозир мина бързо в съседната на посланика стая, докато дон Мануел затваряше командора.
Мина една минута, а Бозир не се връщаше.
Дон Мануел беше сам, касата бе на десет крачки от него и му хрумна да я отвори, да вземе сто и осемте хиляди ливри, да скочи от прозореца и да избяга с тях през градината. На всеки добре подготвен крадец бяха необходими не повече от две минути за тази цел. Той се хвърли към вратата на стаята, в която беше касата. Оказа се, че е затворена с резе. Дон Мануел беше як и сръчен, можеше да отвори с ключ за часовник вратите на цял град. „Бозир се пази от мен — помисли той, — тъй като само аз имам ключ от стаята, сложил е резе, правилно.“ Дон Мануел разби с шпагата си резето. Отиде към касата и нададе ужасен вик. Тя зееше широко отворена, в нея нямаше нищо.
Бозир, който имаше втори ключ от касата, бе влязъл от другата врата и бе задигнал сумата. Дон Мануел изтича като обезумял до стаичката на пазача, който в това време си пееше нещо. Бозир бе изпреварил само с пет минути португалеца. Когато дон Мануел с викове и вайкания вдигна по тревога цялата сграда, когато, за да има свидетел, освободи командора, той срещна само разгневени хора, които не му вярваха. Обвиниха го, че са скроили заговор с Бозир, който бе избягал с половината от сумата. Маските бяха свалени, мистериите — изчезнали, честният господин Дюкорно вече не разбираше с какви хора се беше свързал. Той едва не припадна, като видя дипломатите, че се готвят да обесят дон Мануел под един навес.
— Да обесят господин Де Суза! — викаше началникът на канцеларията. — Това е престъпление срещу кралска особа, внимавайте!
Решиха да го хвърлят в една изба, защото викаше прекалено силно. Точно в този миг три тържествени почуквания на вратата накараха всички съдружници да изтръпнат.
Настъпи тишина.
Ударите по вратата се повториха.
После някакъв остър глас извика на португалски:
— Отворете! В името на господин посланика на Португалия отворете!
— Посланикът! — повториха тихо всички мошеници.
Разпръснаха се из сградата и само за няколко минути се опитаха да се спасят кой както може — прескачаха през градините, през съседните огради, през таваните, бъркотията беше пълна.
Истинският посланик, действително току-що пристигнал, успя да влезе в сградата с помощта на полицията, която изкърти вратата в присъствието на огромна тълпа, привлечена от любопитното зрелище. После претършуваха навсякъде, арестуваха господин Дюкорно и го отведоха в Шатле, където прекара цялата нощ. Така завърши приключението с фалшивото посолство на Португалия.
45.
Илюзии и реалности
Пазачът на посолството можеше да изтича след Бозир, както му заповяда дон Мануел, но щеше да бъде много трудно.
Озовал се вън от този вертеп, Бозир се добра бързо до улица „Кокийер“ и с голямо тичане стигна до улица „Сент Оноре“. Като подозираше, че все още го преследват, той заплете следите си, тичаше без посока и без да има защо, правеше завои по различните улици, които ограждаха складовете за жито. След няколко минути бе почти сигурен, че никой не го следи, но знаеше добре и нещо друго — силите му се бяха изчерпали, а и най-добрият кон за надбягване не можеше да премине разстоянието по-бързо.