Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Много е възможно да съм казвал, графиньо.
— Е, добре, да се обзаложим, скъпи ми принце.
— На какво?
— Че кралицата ще направи министър човека, който би уредил след осем дни колието да бъде на нейната тоалетка.
— О, графиньо!
— Казах вече… Предпочитате ли само да си го мисля, без да го изразя гласно?
— О, никога!
— Освен това казаното не ви засяга. Съвсем ясно е, че няма да прахосате един милион и половина за някаква кралска прищявка. Наистина прекалено скъпо ще излезе да се плати толкова за един министерски портфейл, който ще получите ей-така, без нищо, и който ви се полага. Приемете всичко, което ви казах, само като дърдорене. Аз съм като папагалите: слънчевата светлина ме заслепи и сега все повтарям, че е топло. А, монсеньор, тежко изпитание за една дребна провинциалистка е един ден на кралско благоволение. Човек трябва да е много силен като вас, за да гледа тези блясъци в упор.
Кардиналът се замисли.
— Хайде да видим — каза Жана. — Ето вие ме оценявате толкова ниско, намирате ме толкова груба и жалка, че дори не благоволявате да говорите с мен.
— Графиньо!
— Какво искате? Сметнах, че тя желае диамантите, защото въздъхна, като ги видя. Повярвах, защото на нейно място аз щях да ги пожелая, извинете ме за моята слабост.
— Вие сте прекрасна жена, графиньо. У вас има невероятно съчетание на слабостта на чувствата, както казвате вие, и силата на разсъдъка. В някои моменти сте толкова далече от женственото, че ме обхваща страх, а в други сте толкова божествена, че благославям както небето, така и вас.
Галантният кардинал подкрепи с целувка своята вежливост.
— Хайде, да не говорим повече — добави той.
— Добре — съвсем тихо отвърна Жана и си помисли, че той се хвана на въдицата.
Макар че каза: „Да не говорим повече“, кардиналът подхвана:
— Мислите ли, че Бьомер е поел това задължение?
— Да, с Босанж — отговори простодушно госпожа Дьо ла Мот.
— Босанж… Чакайте — каза кардиналът, като че ли се мъчеше да си спомни. — Босанж, съдружникът му, нали?
— Да, висок, слаб човек.
— Да, той е.
— Който живее…
— Живее някъде около Ке дьо ла Ферай или пък дьо Л’Екол, не зная точно, но във всеки случай около Пон Ньоф.
— Пон Ньоф, имате право, минавайки с каретата, прочетох тези имена над една врата.
„Хайде, хайде — каза си Жана, — рибата все повече налапва въдицата.“ Жана имаше право, жертвата бе налапала здраво въдицата.
На другия ден, като излезе от малката къща в предградието „Сент Антоан“, кардиналът нареди да го закарат направо при Бьомер. Той имаше намерение да остане инкогнито, но Бьомер и Босанж бяха бижутери на кралския двор и още в началото го назоваха монсеньор.
— Е, добре! Да! Монсеньор! — каза кардиналът. — Познахте ме, но постарайте се да не ме открият други.
— Монсеньорът може да бъде спокоен. На вашите заповеди сме, монсеньор.
— Идвам, за да купя диамантеното колие, което сте показали на кралицата.
— Наистина ние много, много съжаляваме, но монсеньорът идва прекалено късно.
— Как така?
— Продадено е.
— Невъзможно, тъй като вчера сте ходили да го предложите на Нейно величество.
— Тя отново се отказа от него, монсеньор, ето защо старото договаряне е в сила.
— С кого е била сключена сделката? — попита кардиналът.
— Това е тайна, монсеньор.
— Прекалено много тайни, господин Бьомер.
Кардиналът стана.
— Но, монсеньор.
— Смятах, господине — продължи кардиналът, — че един бижутер на короната на Франция трябва да се чувства щастлив да продаде тези красиви скъпоценни камъни във Франция. Вие предпочитате Португалия, както искате, господин Бьомер.
— Монсеньорът знае всичко! — възкликна бижутерът.
— Е, добре! Какво странно има в това?
— Но ако монсеньорът знае всичко, може би го знае от кралицата.
— И ако е така? — попита господин Дьо Роан, без да отхвърли предположението, което ласкаеше честолюбието му.
— О, това може да промени много нещата, монсеньор.
— Обяснете, не разбирам.
— Монсеньорът ще ми позволи ли да говоря съвсем свободно?
— Говорете.
— Кралицата има желание да притежава нашето колие. Но е отказала веднъж на краля и да се върне към взетото вече решение, което донесе толкова похвали на Нейно величество, ще означава, че проявява капризи.
— Кралицата е над всичко, което приказват…
— Да, когато народът или дори когато придворните говорят, но когато кралят каже…
— Знаете добре, че кралят е пожелал да подари това колие на кралицата.