Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Първоначално Баум се противопоставяше на включването му в мисията, но О’Донован му даде ясно да разбере, че няма да позволи да го отблъснат. Детективът заплаши да го проследи като ловно куче накрай света и ако това не помогне, да отиде при Джак Бюканън, да издаде намеренията на Бени и да се включи в усилията на държавните служби, които със сигурност щяха да дадат резултат.
— Добре… — отстъпи накрая Баум. — Предполагам, че едно разярено нюйоркско ченге може да се окаже полезно.
Арт Розели бързо снабди О’Донован с нов паспорт и документи на името Майкъл Конъли, адвокат от Ню Йорк, специализиран по сливания на фармацевтични предприятия. Също така му осигури писмо от нюйоркски хирург, забраняващо участието на О’Донован във всякаква полицейска работа за срок от тридесет дни, което беше изпратено на неговата началничка. Тя веднага се обади в апартамента му, но успя да разговаря само с телефонния секретар, защото О’Донован така и не се върна от Вашингтон…
Лицето на Казабланка не беше се променило много от последното посещение на Баум. Състоеше се от същите алабастрови, великолепни марокански сгради и бели френско-средиземноморски фасади. Из гънките му се бяха издигнали още няколко модерни бизнес-кули, а булевардите във френски стил се бяха удължили към Аземур и Рабат. Финиковите палми по тротоарите също бяха пораснали. Но градът все така изглеждаше като безсмъртната вдовица на морски капитан, застанала на брега на морето, което бавно плиска полите й, миришеща на изсушени от слънцето рибарски мрежи, нефт и солен, влажен бриз.
Макар Магреб още да се кланяше на консервативните мюсюлмански традиции, Мароко като входна врата към Иберийския полуостров, изглежда, беше отстъпен от имамите в полза на търговията. Казабланка цъфтеше под шизофреничния вятър на свободата си. Високата джамия на Хасан II беше доказателство от милиарди долари за верността към монарха и Аллах, докато ресторанти за кашер на останалите в града евреи процъфтяваха под ръководството на собствениците си, които вече не се бояха от репресии. Да, тук още имаше мюсюлмански жени, които ходят забулени, но много носеха по-модерни, цветни дрехи, без изобщо да покриват главите си, и не по-малко се разхождаха в бизнес-костюми и доста предизвикателни поли. В ярък контраст с Техеран тук нямаше религиозна полиция, която да застреля жена, осмелила се да си сложи червило и грим.
Лисабон, Женева и Виена бяха служили като неутрален плацдарм за тайни битки между фашисти и демократи, комунистически и империалистически идеологии. Бейрут също беше изживял времето си като приют на нелегални борци, но вече беше изоставен след двадесетте години гражданска война и чуждо нашествие. Даже и най-безстрашните наемници се въздържаха да си вършат работата там. Но блестящата архитектура от тридесетте години на Казабланка, извитите улички на мистериозната Казба и палмовите горички, люлеещи се под френската и арабска музика, превръщаха града в безопасен рай за дипломати и търговци на оръжие, крадци и предприемачи, контрабандисти и шпиони.
На ъгъла на булеварда на кралските въоръжени сили и улица „Колбер“ Баум и О’Донован влязоха в огромното фоайе на хотел „Шератон“. Вече беше късна утрин и бизнесмените се събираха в открития салон за закуска. Огромният фонтан пръскаше блестящи струи, а крясъците на папагалите във висящите клетки се смесваха с джазовата мелодия, така че пространството сред високите стени бръмчеше като смесица между кафене и карибски зоопарк.
Те се приближиха до рецепцията, в отсрещния край на фоайето. Тя представляваше висок до гърдите правоъгълник от полиран мрамор, и се обслужваше от облечени в сини сака мароканки. Попълниха регистрационните листове, Баум гарантира плащането със златната карта „Виза“ на името на Шмид, регистрирана във франкфуртска банка. Докато О’Донован, разсеян и мрачен, наблюдаваше движението във фоайето, Бени се опитваше да не поглежда към щанда за подаръци в другия край на помещението. На стената до магазинчето имаше закачена пощенска кутия, в която висок европеец с американско пилотско яке и черни джинси пускаше пощенски картички. Тъмнорусата му коса беше вързана на опашка. Чиновничката подаде на Бени две пластмасови карти-ключове.
— Седемстотин и единадесет, хер Шмид — каза тя.
— Ние сме пушачи — предупреди Бени.