Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Приглушен смях накара Елейн да се обърне. Жените от личната й охрана, двайсет и една назначени за тази сутрин, с лъскавите шлемове и брони, изглеждаха невъзмутими — прекалено невъзмутими всъщност; нямаше съмнение, че й се смеят — но четирите стоящи зад тях Родственички прикриваха устата си с шепи. Алайз, миловидна жена с бели косми в косата, видя, че ги гледа — и добре, че ги гледаше с яд — и показно завъртя очи, при което останалите избухнаха в нов пристъп на смях. Кайден, пълничката хубава доманка, се разкикоти толкова силно, че трябваше да се опре на Кумико, макар че и на набитата побеляла жена като че ли не й беше лесно. Жегна я раздразнение. Не заради смеха им — е, добре, малко и заради смеха им — и определено не към Родственичките. Не много поне. Те бяха безценни.
Тази битка на крепостната стена съвсем не беше първият щурм на Аримила за последните няколко недели. Тя знаеше много добре, че Елейн не разполага с достатъчно войници, за да държи шест левги дълга стена. Да я изгори дано, Елейн беше съвсем наясно, че не може да задели дори опитни ръце да наместят загражденията по всички тези мили стена и кули. Неопитни ръце щяха само да оплескат работата. Аримила трябваше само да прехвърли достатъчно хора, за да овладеят една от портите. После щеше да вкара битката в града, където численото й превъзходство щеше да е съдбоносно. Населението можеше и да се вдигне на страната на Елейн, нещо доста несигурно, но това само щеше да увеличи ненужното клане, чираци, коняри и дюкянджии щяха да се бият срещу обучени ратници и наемници. Който и да седнеше след това на Лъвския трон — а най-вероятно нямаше да е Елейн Траканд, — тронът щеше да е опетнен с кръвта на Кемлин. Тъй че с изключение на отбраната на портите и стражите на кулите тя бе изтеглила всичките си войници във Вътрешния град, около Кралския дворец, и беше поставила хора с далекогледи на най-високите дворцови кули. Щом някой наблюдател подадеше знак, че се подготвя щурм, свързалите се Родственички отваряха Портали, за да преведат войниците на мястото. Самите те не взимаха участие в битката, разбира се. Нямаше да позволи да използват Силата като оръжие, дори те да го поискаха.
Дотук схемата действаше, макар че много често — на косъм. Долен Кемлин, извън крепостните стени, представляваше гъста гмеж от къщи, дюкяни, ханове и работилници, където враговете можеха да се струпат, преди да ги видят. На три пъти войниците й бяха принудени да се сражават отсам стената, за да си възвърнат една или повече от крепостните кули. Кървава работа. Можеше да изгори Долен Кемлин, за да отнеме прикритието на хората на Аримила, само че огънят лесно можеше да прехвърли стената и да предизвика пожар въпреки пролетните дъждове. Бездруго всяка нощ отсам стената лумваха малки пожари и овладяването им бе достатъчно трудно. А и в онези къщи въпреки обсадата живееха хора и Елейн не искаше да я запомнят като онази, която е съсипала домовете и имотите им. Не, това, което я глождеше, бе, че не се бе сетила по-рано да използва така Родството. Ако се беше сетила, сега нямаше да й тежи на гърба самарът с Морския народ, да не говорим за сделката, с която бе отстъпила една квадратна миля от Андор. Квадратна миля, Светлина! Майка й никога не беше отстъпвала и педя от Андор. Огън да я изгори, тази обсада почти не й даваше време да поскърби за майка си. Или за Лини, старата си дойка. Рахвин беше убил майка й, а Лини сигурно бе загинала в опит да я защити. Макар да бе побеляла и крехка от възрастта, Лини нямаше да отстъпи дори пред някой от Отстъпниците. Но като си помисли за Лини, едва ли не чу треперливия й глас: „Не можеш да върнеш меда в питата, чедо“. Стореното — сторено, и трябваше да се примири с това.
— Е, това беше — каза Касейл. — Тръгнаха към стълбите.
Вярно беше. Навсякъде по стената войниците на Елейн напираха напред, тези на Аримила отстъпваха, прехвърляха се през зъберите, на които бяха опрени стълбите им. По стената все още умираха мъже, но битката свършваше.
Елейн сама се изненада, щом заби пети в хълбоците на Огнено сърце. Този път никоя не се оказа достатъчно бърза, за да я спре. Последвана от викове, препусна в галоп по улицата и се метна от седлото при основата на най-близката кула, преди конят да успее да спре. Отвори рязко тежката врата и затича нагоре по виещото се обратно на часовниковата стрелка стълбище покрай нишите. Мъже в броня я зяп-ваха удивено, щом профучеше покрай тях. Тези кули бяха изградени така, че да се бранят срещу нападатели, опитващи се да се промъкнат долу и да навлязат в града. Най-сетне стълбите свършиха в широко помещение, където друго стълбище, от другата страна, се виеше на спирала нагоре в обратната посока. Двайсетина мъже си отдъхваха — седяха покрай стената и говореха и се смееха, все едно че оттатък двойната обкована с желязо врата няма мъртъвци. Каквото и да правеха, спряха и зяпнаха при появата й.