20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Точно така, всемилостива господарке; същите хора я спасиха тогава и аз се усмихвам от съжаление, като си помисля, че ако имената на тия благородници ви са непознати, то е, защото кралицата ги забрави, вместо да ги направи първи сановници в кралството.
— Е, добре, милорде, трябва да се намерят; но какво могат да направят четирима мъже, или по-скоро трима? Защото, повтарям ви, на д’Артанян не може да се разчита.
— Една славна шпага по-малко, но все още остават три други, без да се смята моята; а четири предани хора около краля, за да го пазят от неприятелите му, да го поддържат в боя, да му помагат със съвети, да го придружават в бягството му, са достатъчни не за да го направят победител, но за да го спасят, ако бъде победен, да му помогнат да премине морето, и каквото и да казва Мазарини, щом достигне бреговете на Франция, вашият царствен съпруг ще намери толкова убежище и подслон в нея, колкото морската птица намира през време на буря.
— Търсете, милорде, търсете тези благородници и
ако ги намерите, ако се съгласят да отидат с вас в Англия, аз ще дам на всеки от тях по едно херцогство в деня. когато си възвърнем трона, и толкова злато, колкото е необходимо, за да се купи дворецът на УаЙтаол. Търсете, милорде, търсете, заклевам ви.
— Аз бих ги търсил, всемилостива господарке, и сигурно бих ги намерил, но нямам време: нима ваше величество забрави, че кралят чака отговора ви, и чака с трепет?
— Тогава сме загубени! — извика кралицата в порив на отчаяние.
В тая минута вратата се отвори и влезе младата Анриет. С възвишената сила, която е героизмът на майките, кралицата скри сълзите в дъното на сърцето си и направи знак на лорд Уинтър да промени разговора.
Но всичко това не се изплъзна от младата принцеса; тя се спря на прага, въздъхна и каза на майка си:
— Защо плачете винаги, мамо, когато ме няма? Кралицата се усмихна и вместо да й отговори, каза
на лорд Уиптър:
— Ето, милорде, откакто загубих половината от кралския си сан, поне спечелих едно нещо: децата ми ме наричат мамо, а не ваше величество.
След това се обърна към дъщеря си и продължи:
— Какво искате, Анриет?
— Мамо — отговори младата принцеса, — в Лувър е пристигнал някакъв кавалер и желае да поднесе почитанията си на ваше величество; той идва от армията и носи, казва, писмо за вас от маршал дьо Грамон, струва ми се.
— А — каза кралицата на лорд Уинтър, — това е един от верните ми; но не забелязвате ли, мили лорде, колко сме бедни откъм прислуга? Дъщеря ми сама докладва за посетителите и ги въвежда.
— Всемилостива господарке, имайте милост към мен — каза лорд Уинтър, — вие ми разкъсвате сърцето.
— А какъв е тоя кавалер, Анриет? — попита кралицата.
— Видях го от прозореца, всемилостива господарке; младеж на около шестнадесет години, казва се виконт дьо Бражелон.
Кралицата кимна усмихнато с глава; младата принцеса отвори вратата и на прага се показа Раул.
Той направи три крачки към кралицата, подви коляно и каза;
— Всемилостива господарке, нося писмо на ваше величество от приятеля ми господин граф дьо Гиш, който ми каза, че има честта да бъде един от вашите служители: това писмо съдържа важно известие и е израз на дълбокото му уважение.
При името на граф дьо Гиш червенина заля страните на младата принцеса. Кралицата я погледна с известна строгост.
— Но вие ми казахте, че писмото е от маршал дьо Грамон, Анриет! — каза тя.
— Така мислех, всемилостива господарке… — измънка младото момиче.
— Вината е моя, всемилостива господарке — рече Раул, — наистина казах да доложат, че идвам от страна на маршал дьо Грамон; но той е ранен в дясната ръка и не може да пише сам, затова граф дьо Гиш му послужи за секретар.
— Значи имало е сражение? — попита кралицата, като направи знак на Раул да стане.
— Да, всемилостива господарке — отговори младежът, като подаде писмото на лорд Уинтър, който се приближи да го вземе и го предаде на кралицата.
Като чу, че е имало сражение, младата принцеса отвори уста, за да зададе въпроса, който я интересуваше без съмнение; но устата й се затвори, без да изрече нито дума, а червенината по страните и започна да изчезва постепенно.
Кралицата видя всичко това и навярно майчиното й сърце разбра каква е работата, защото тя се обърна отново към Раул и запита:
— С младия граф дьо Гиш не се е случило никакво нещастие, нали? Защото той не само е един от нашите служители, както ви е казал, господине, но и един от нашите приятели.
— Не. всемилостива господарке — отвърна Раул. — Напротив, в тоя ден той се покри с голяма слава и има честта да бъде прегърнат от господин принца на бойното поле.