20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Всемилостива господарке — отговори кардиналът наглед с най-голяма искреност, — аз ще докажа на ваше величество, надявам се, колко съм ви предан и колко желая да се свърши работата, която ви е толкова присърце. След това, мисля, че ваше величество няма да се съмнявате вече в моята готовност да ви служа.
Кралицата си хапеше устните и се въртеше нетърпеливо в креслото си.
— Е, добре, какво ще направите? — попита тя най-после. — Хайде, говорете!
— Още сега ще отида да се посъветвам с кралицата и след това ще внесем въпроса за обсъждане в @парла мента.
— С когото сте във война, нали? Вие ще възложите на Брусол да направи доклад. Стига, господин кардинал, стига. Разбирам ви или по-скоро аз греша. Наистина, обърнете се към парламента; все пак ако не беше тоя парламент, неприятел на кралете, тогава дъщерята на великия, възвишен Анри IV, от когото толкова се възхищавате, щеше да умре тая зима от глад и студ.
С тия думи кралицата стана с величествено негодувание.
Кардиналът протегна умолително ръцете си към нея.
— О, всемилостива господарке, всемилостива господарке, колко зле ме познавате, боже мой!
Но кралица Анриет, без дори да се обърне към човека, който проливаше лицемерни сълзи, премина през кабинета, отвори си сама вратата, мина покрай многобройната охрана на негово високопреосвещенство и придворните, които бързаха да му засвидетелствуват почитанията си, сред царски разкош, приближи се до самотно изправения лорд Уинтър и го улови подръка. Нещастната кралица беше вече сякаш развенчана, всички се прекланяха още пред нея от етикеция, но тя можеше да се опре само на една ръка.
— Все едно — каза Мазарини, когато остана сам, — това ми създаде голям труд, тежка беше ролята, която трябваше да играя. Но не казах нищо нито на единия, нито на другия. Хм! Тоя Кромуел е страшен преследвач на крале; съжалявам министрите му, ако някога има такива. Бернуен!
Бернуен влезе.
— Нека видят дали е още в двореца младежът с черни дрехи и къса коса, когото преди малко въведохте при мен.
Бернуен излезе. През време на отсъствието му кардиналът се зае с пръстена си; обърка го отново с камъка нагоре, изтърка го и се залюбува на блясъка му; една сълза висеше още на миглите му и замъгляваше зрението му; той тръсна глава, за да я махне и да не му пречи.
Бернуен се върна с Коменж, който беше караул в това време.
— Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, — когато изпровождах младежа, за когото питате, той се приближи до стъклената врата на галерията и с учудване погледна нещо, навярно картината на Рафаел, която е окачена срещу вратата. След това помисли малко и слезе по стълбата. Ако не се лъжа, видях как се качи на сив кон и излезе от двора на двореца. Но ваше високопреосвещенство няма ли да отиде при кралицата?
— Защо?
— Господин дьо Гито, чичо ми, току-що ми каза, че нейно величество получила известия от армията.
— Добре, ще ида веднага,
В тая минута влезе господин дьо Вилкие. Наистина той идваше да търси кардинала от страна на кралицата.
Коменж беше видял добре: Мордаунт постъпи наистина така, както той разказа. Като минаваше по галерията, успоредна с голямата стъклена галерия, той забеляза лорд Уинтър, който чакаше кралицата да свърши преговорите си.
Младежът се спря изведнъж, поразен съвсем не от картината на Рафаел, а от появата на ужасен предмет. Очите му се разшириха; тръпки полазиха по цялото му тяло. Той сякаш искаше да премине през стъклената преграда, която го отделяше от неприятеля му; ако Коменж беше видял с каква омраза очите на младежа се впиха в лорд Уинтър, тон не би се усъмнил нито за миг, че английският благородник му е смъртен неприятел.
Но Мордаунт се спря.
Навярно за да размисли, защото, вместо да се поддаде на първоначалния си порив и да отиде направо към лорд Уинтър, той слезе бавно по стълбата, излезе от двореца с наведена глава, седна на седлото, а на ъгъла на улица Ришельо спря коня си, впи поглед във вратата на двореца и зачака да излезе оттам каретата на кралицата.
Той не чака дълго време, защото кралицата не остана повече от четвърт час у Мазарини; но тоя четвърт час се стори цял век на чакащия.
Най-после тежката кола, която по онова време се наричаше карета, излезе със силен тропот от желязната врата и лорд Уинтър, все още на кон, се наведе отново към вратичката, за да приказва с нейно величество.
Конете тръгнаха в тръс по пътя към Лувър и влязоха в двореца. Преди да замине от Кармелитския манастир, кралица Анриет каза на дъщеря си да я чака в двореца, където те живееха дълго време и който напуснаха само защото собствената им бедност им се струваше още по-тежка сред позлатените зали.