Снежния човек
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #7
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572571
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Снежния човек». Краткое содержание книги:
Осло през ноември. Паднал е първият сняг. Момче на име Юнас се събужда през нощта и открива, че майка му я няма. Поглежда през прозореца и вижда на студената лунна светлина снежния човек, който по-рано същата вечер се е появил необяснимо в двора им. А около врата на снежния човек е увит розовият шал, който детето е подарило на майка си за Коледа.
Хуле прозира връзка между заплашително писмо до него и изчезването на майката на Юнас, вероятно и на още дузина жени, потънали в неизвестност все по първи сняг. Със задълбочаването на разследването усещането му, че е пионка в ужасяваща игра, става все по-осезаемо, а убиецът създава и постоянно променя правилата.
Свиреп, напрегнат, с брилянтно развити образи и просмукана от злокоба атмосфера, „Снежния човек“ е наелектризираща творба от един от най-добрите криминални автори на нашето време.
В осветената стая гол мъж с лице към него плъзгаше напред-назад долната част на тялото си със затворени очи, все едно танцуваше. От леглото пред момчето стърчаха два разкрачени крака. И без да вижда главата ѝ, Матиас разбра, че е Сара. Мама. И двамата се чукат.
Момчето стисна главата на снежния човек между бедрата си и усети как студът обхваща слабините му. Не можеше да диша, сякаш някой бе стегнал гърлото му с примка.
Хълбоците на мъжа се удряха все по-бясно в тялото на майка му. Матиас се вторачи в гърдите на непознатия и хладната безчувственост плъзна към корема, а после и към главата му. Този мъж вкарваше члена си в майка му, както правят по списанията, и сигурно скоро щеше да излее спермата си в утробата ѝ. Мъжът нямаше зърна на гърдите.
Изведнъж мъжът престана да се движи. Беше отворил очи. Сега те се взираха право в Матиас.
Момчето отпусна хватката на бедрата си около снежния човек и се свлече от задната му страна. После се спотаи. Мислите бушуваха из главата му. Неведнъж бяха хвалили интелигентността му. Учителите го характеризираха като особено момче, надарено с изключителни умствени способности. Благодарение на потенциала му сега всички мисли се подредиха като парчета от пъзел. Въпреки това картината, която се получи, му се стори направо непоносима. Не можеше да е истина. Но нямаше друго обяснение. Матиас чу собственото си пресекливо дишане.
Даваше си сметка, че нещата стоят точно така. Това обясняваше студенината на майка му към баща му, разговорите, в които той я умоляваше и заплашваше да остане: ако не заради него, то поне заради Матиас, защото имат дете, за Бога! Горчивият смях на майка му в отговор. Снимката на дядо му в албума, лъжата. Досега Матиас, разбира се, не вярваше на Стиан, който твърдеше, че майката на Матиас Безгърдия си има любовник на възвишението — така казвала леля му. Защото Стиан и останалите нехранимайковци в училище бяха пълни идиоти. Нищо не разбираха, дори когато след два дни Стиан намери котката си обесена на пилона за знамето в училищния двор.
Татко нямаше представа за всичко това. С всяка фибра на тялото си Матиас усещаше, че баща му го смята за… свое дете. Не биваше за нищо на света да разбира истината. Никога. Би се поболял до смърт. Матиас предпочиташе да умре, вместо да преживее мъката му. Да, точно това искаше. Да умре, да избяга далеч от майка си, от училище, от Стиан, от… всичко. Стана, ритна снежния човек и хукна към колата.
Щеше да вземе и нея. И тя щеше да умре.
Когато майка му най-сетне излезе и той ѝ отключи вратата на колата, бяха изминали близо четирийсет минути, откакто тя бе влязла в къщата.
— Какво има? — попита тя.
— Видях го.
— Какво имаш предвид?
— Видях снежния човек…
— И как изглеждаше този снежен човек?
Колата запали с рев, тя отпусна рязко съединителя и Матиас едва не изпусна крика, който стискаше в ръката си.
— Татко ни чака — отбеляза тя. — Трябва да побързаме.
Включи радиото. По новините съобщаваха някакви скучни глупости за Роналд Рейгън, но тя усили звука. Минаха по най-високата част на възвишението, а после се спуснаха към главния път и към реката. На полето през снежната покривка се подаваха пожълтели, вкочанени стръкове трева.
— Ще умрем — каза Матиас.
— Какво?
— Ще умрем.
Тя намали радиото. Той се приготви, наведе се напред между двете седалки и вдигна ръка.
— Ще умрем — прошепна.
После я удари с крика по главата. Чу се пукот. Майка му не реагира. Сякаш просто се вцепени върху седалката. Той замахна и я удари втори път. После пак. Колата подскочи леко, когато кракът ѝ се отпусна върху съединителя. Тя не издаде никакъв звук. Вероятно съм засегнал онова нещо в мозъка ѝ, дето отговаря за речта, съобрази Матиас. При четвъртия удар усети, че главата ѝ сякаш е омекнала, защото крикът почти потъна. Колата се движеше право напред с равномерна скорост, но той разбра, че майка му е изгубила съзнание. Тойотата пресече главния път по всички правила и продължи надолу. Снегът убиваше скоростта, ала не можеше да я спре и колата навлезе в широката черна река. След миг течението я завъртя. От уплътненията на вратите и през дръжките започна да навлиза вода, докато колата бавно потъваше. Матиас гледаше през прозореца. Махна на автомобил, минаващ по шосето, но явно не го видяха. Нивото на водата в купето се покачваше. Внезапно чу, че майка му промърмори нещо. Огледа главата ѝ, където вследствие от ударите черепът беше хлътнал на няколко места под окървавената коса. Тя се раздвижи под предпазния колан. Водата вече стигаше до коленете на Матиас. Обхвана го паника. Не искаше да умира. Не сега, не така. Удари стъклото с крика, то се счупи и от дупката заприижда още вода. Матиас се провря между горната част на прозореца и водната маса. Единият му ботуш се закачи за нещо, но той дръпна рязко глезена си и го събу. Заплува към сушата. На шосето бе спрял автомобил. Двамата пътници тъкмо слизаха към реката.