Повелителят на сребърния лък

Лаодика се появи зад гърба и.

- Касандра, не тормози Андромаха. Това е време на тъга. Трябва да бъдем тихи и да останем в женските покои.

- Ти не си тъжна. - Синьо-сивите очи на детето се стрелнаха към сестра й. - Сърцето ти пее като птичка. Чувам го.

Лаодика се изчерви и Андромаха й се усмихна незабележимо. Беше се досетила, че в живота на приятелката й се е появил някой. През последните няколко дни бе станала много по-уверена в себе си, а вчера беше толкова щастлива, че на Андромаха й стана хубаво само да я гледа. Надяваше се, че Лаодика ще й се довери, но не я виждаше често, а когато говореха, темата за любовта не беше разисквана. Предполагаше, че принцесата може да е във връзка с някой от войниците и затова да пази тайна.

- Сърцето ми не пее, зло дете такова! - възкликна Лаодика. - Наистина си ужасна! А аз имам толкова много работа. Трябва да посрещна жрицата, а тя е толкова досадна жена.

- Остави Касандра с мен - каза Андромаха. - Компанията й ми е приятна.

Принцесата въздъхна.

- Това е защото не ти се е налагало да я търпиш по-дълго време.

Тя изгледа строго момиченцето, но погледът й се смекчи, защото детето наклони глава на една страна и й се усмихна в отговор.

- Знам че ме обичаш, Лаодика - каза то.

- Нищо не знаеш! - Тя се обърна към Андромаха. - Добре, ще ти я оставя. Но те предупреждавам, че до довечера ще имаш сиви коси и бръчки по лицето.

Когато Лаодика излезе, Андромаха каза:

- Не виждам защо да не се разходим в градините. Акса дай ми роклята. Малко раздърпан подгъв не ме тревожи. Никой няма да ме гледа в краката.

Прислужницата и очевидно не бе щастлива от това решение, но й подаде дрехата. Тя съблече зелената си роба и сложи бялата. Акса й донесе красив колан, украсен със сребърни верижки.

Трите излязоха от стаите на Андромаха и тръгнаха по коридорите на женските покои, а после преминаха през високите дъбови врати, украсени със злато и слонова кост. Отвъд тях имаше стълбище, което се спускаше в мегарона на Приам. Там пък кипеше трескава дейност, докато слугите се подготвяха за голямото пиршество тази нощ. Вече пристигаха гости и Андромаха забеляза Политес и Диос, който й хвърли яростен поглед. Принцът все още й беше сърдит заради случая на плажа и оттогава не й бе казал и една учтива дума.

- Защо хората ядат толкова много готвено месо, когато някой умре? - попита Касандра, гледайки слугите, които носеха огромни подноси печено.

Андромаха сви рамене.

- Просто традиция. Когато герой като Хектор умре, мъжете искат да седнат заедно и да си разказват истории за величието му. Казват, че боговете също участват, така че и те са поканени да ядат и пият в чест на война.

Тя огледа мегарона. Бе идеала тук няколко пъти, но никога не й се бе удавал шанс да го разгледа внимателно. Стените бяха натежали от броня и оръжия. Акса, която сега използваше всеки повод да я зарадва, започна да й разказва за тях.