Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Нямаше да е първата морга, която бе посещавал, нито първият труп, който бе виждал. Беше почти имунизиран срещу пораженията, причинени от огнестрелни рани, към разкъсани тела и вътрешности, изложени на показ като стока в месарница, лъскави и кървави. Открай време не бе гнуслив; дори най-обезобразените трупове, студени и бели в чекмеджетата на фризерите, се приемаха хладнокръвно от човек с неговата професия. Онези трупове обаче, които бе видял още пресни, необработени и незащитени от официалната процедура, преследваха сънищата му отново и отново. Майка му в погребалното бюро в любимата ѝ дълга до земята рокля с ръкави буфан, изпита и все пак млада, без следи от убождания на показ. Сержант Гари Топли, лежащ в окървавената прах на онзи афганистански път с непокътнато лице, но без тяло под първите три ребра... Докато Страйк бе лежал в горещата прах, бе се опитвал да извръща очи от безизразното лице на Гари, страхувайки се да погледне надолу и да види колко от собственото му тяло липсва... Ала бе потънал толкова бързо в мъглата на забравата, че го разбра чак когато се свести в полевата болница.
Импресионистична репродукция висеше на голата тухлена стена в преддверието на моргата. Страйк закова поглед върху нея, като се чудеше къде я беше виждал преди, и накрая си спомни, че същата висеше над полицата на камината у Луси и Грег.
– Господин Страйк? – повика го някакъв служител с прошарена коса в бяла престилка и латексови ръкавици, надникнал от една вътрешна врата. – Влизайте.
Тези пазители на труповете бяха почти винаги весели и приятни хора. Страйк последва мъжа в студа на голямото вътрешно помещение без прозорци, цялата дясна стена на което бе заета от големи стоманени врати към индивидуални фризери. Подът, настлан с плочки, имаше наклон към централно разположен канал; светлината на лампите бе ослепителна. Всеки шум отекваше в твърдите и лъскави повърхности и затова влизането им в помещението прозвуча така, сякаш са цяла група хора.
Метална количка стоеше готова пред една от вратите на фризерите и до нея бяха застанали двама полицаи от централното управление на полицията – Уордъл и Карвър. Първият посрещна Страйк с кимване и измърморване на поздрав, а вторият, шкембест и с лице на петна, със сако, чиито рамене бяха посипани с пърхот, само изръмжа неразбрано.
Служителят от моргата изви дебелата метална дръжка на вратата на фризера. Една над друга се показаха три анонимни глави, всяка покрита с изтънял от пране бял чаршаф. Човекът погледна табелката, прикрепена към чаршафа, покриващ средната глава; на нея нямаше име, само датата на предишния ден. Той плъзна плавно трупа по улея и сръчно го прехвърли върху приготвената носилка на колела. Страйк забеляза, че Карвър раздвижи челюстта си, когато отстъпи назад, за да освободи място на служителя да отдръпне носилката от фризера. Последва изтракване и останалите трупове изчезнаха от погледа.
– Няма да си правим труда да я местим в помещението за оглед, тъй като само ние сме тук – заяви делово служителят. – Светлината е най-добра в центъра – добави той и закара носилката точно върху канала, след което дръпна чаршафа.
Показа се тялото на Рошел Онифаде, подпухнало и раздуто; подозрителното изражение бе изтрито завинаги от лицето ѝ и бе заместено от няма почуда. От краткото описание на Уордъл по телефона Страйк бе подготвен кого ще види, когато чаршафът се дръпне, ала когато впери поглед в трупа, ужасната уязвимост на мъртвата наново го порази; сега изглеждаше много по-дребна, отколкото когато седеше срещу него, ядеше пържени картофи и укриваше информация.
Страйк им каза името ѝ, като го изговори по букви, за да могат служителят от моргата и Уордъл да го запишат правилно – единият на табелката, а другият в бележника си. Даде им единствения ѝ адрес, с който разполагаше – приюта за бездомни „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит.
– Кой я е открил?
– Речната полиция я е измъкнала късно снощи – каза Карвър, проговаряйки за пръв път. Гласът му с изговор от Южен Лондон звучеше определено враждебно. – На труповете обикновено им трябват три седмици, за да се вдигнат до повърхността – добави той към служителя, който се прокашля предпазливо.
– Това е средното време, но не бих се учудил, ако в този случай се окаже по-кратко. Има някои индикации...
– Всичко това ще го научим от патолога – пренебрежително го прекъсна Карвър.