Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
– Няма как да са били три седмици – обади се Страйк и служителят му отправи лека усмивка на солидарност.
– Защо пък не? – попита Карвър.
– Защото вчера станаха точно две седмици, откакто я черпих с бургер и пържени картофи.
– Аха – кимна служителят към Страйк. – Тъкмо щях да кажа, че многото въглехидрати, приети преди смъртта, може да повлияят върху състоянието на трупа. Има степен на подпухване...
– И тогава ѝ даде визитката си, така ли? – обърна се Уордъл към Страйк.
– Да, учуден съм, че още е различима.
– Беше пъхната при транспортната ѝ карта в пластмасово калъфче в задния джоб на джинсите ѝ. То я е запазило.
– С какво беше облечена?
– С яркорозово палто от изкуствена кожа, джинси и маратонки.
– Точно така бе облечена, когато я черпих с бургера.
– В такъв случай съдържанието на стомаха ще даде точна... – подхвана служителят.
– Знаете ли дали има роднини? – зададе въпрос Карвър на Страйк.
– Има леля в Килбърн. Не ѝ знам името.
През полузатворените клепачи на Рошел проблясваха очните ѝ ябълки; имаха характерната яркост на удавниците. Около ноздрите ѝ се забелязваше кървава пяна.
– Как са ръцете ѝ? – попита Страйк служителя, защото Рошел бе открита само от гърдите нагоре.
– Ръцете нямат значение – тросна се Карвър. – Приключихме тук, благодаря – обърна се той към служителя и високият му глас отекна в помещението. После каза на Страйк: – Искаме да си поговорим с вас. Колата ни е отпред.
„Той помагаше на полицията в разследванията ѝ.“ Страйк си припомни как бе чул тази фраза в новините по телевизията още като малко момче, запленено от всички аспекти на полицейската работа. Майка му винаги бе обвинявала за тази ранна негова страст своя брат Тед, бивша „червена барета“ и извор на вълнуващи (за Страйк) разкази за пътувания, загадки и приключения. „Да помагаш на полицията в разследванията ѝ“: когато беше петгодишен, Страйк си представяше как някой благороден и обективен гражданин отдава доброволно времето и силите си, за да е в услуга на полицията, откъдето му предоставят лупа и полицейска палка и му позволяват да развихри способностите си.
Това тук бе реалността: малка стая за разпити с чаша кафе от машина, поднесена му от Уордъл, чието отношение бе лишено от враждебността, бликаща от всяка пора на Карвър, но пък нямаше и следа от предишната дружелюбност. Страйк подозираше, че началникът на Уордъл нямаше представа за цялостния обхват на предишното им сътрудничество.
На малка черна табла върху издрасканото бюро бяха поставени седемнайсет пенса в различни монети, единичен ключ „Йейл“ и карта за автобус в пластмасов калъф; визитката на Страйк бе обезцветена и намачкана, но още можеше да се разчете.
– Ами ръчната ѝ чанта? – попита Страйк Карвър, който бе седнал зад бюрото, докато Уордъл стоеше облегнат на шкаф за документи в ъгъла. – Сива. Евтина, на вид пластмасова. Нея не са ли открили?
– Вероятно я е оставила в бордея си или където там е живяла – промърмори Карвър. – Самоубийците обикновено не си носят чанти, като скачат.
– Не вярвам да е скочила – заяви Страйк.
– О, я виж ти.
– Исках да видя ръцете ѝ. Тя мразела лицето ѝ да се мокри, така ми каза. Когато хората се борят във водата, позицията на ръцете им...
– Много мило, че ни предоставяте експертното си мнение – прекъсна го Карвър с ледена ирония. – Знам кой сте, господин Страйк.
Той се облегна на стола си и постави ръце зад тила си, при което показа засъхналите петна пот по ръкавите на ризата си. От него лъхна остра миризма на кисело и лук.
– Бил е в Специалното звено за разследвания във военната полиция – вметна Уордъл от мястото си до шкафа.
– Знам това – излая Карвър и повдигна рошавите си вежди, осеяни с пърхот. – Чух всичко от Анстис за шибания му крак и медала му. Много колоритна биография.
Карвър свали ръце от тила си, наведе се напред и преплете пръсти върху бюрото пред себе си. Яркото осветление не правеше услуга на лицето му с цвят на саздърма и на моравите торбички под очите му.
– Знам кой е баща ти.
Страйк почеса наболата си брада в изчакване.
– Ще ти се да си богат и прочут като татенцето, а? Заради това ли е всичко?
Карвър имаше яркосини и кръвясали очи, които Страйк винаги бе асоциирал с холерична, склонна към насилие природа (откакто в армията бе срещнал майор с такива очи, впоследствие даден под съд за причиняване на сериозни телесни увреждания).
– Рошел не е скочила сама. Нито пък Лула Ландри.
– Врели-некипели! – викна Карвър. – Говориш с двамата, които доказаха, че Ландри е скочила сама. Прегледахме най-обстойно всички налични доказателства. Знам какво целиш, да издоиш колкото можеш повече от нещастника Бристоу. Защо ми се хилиш такъв?