Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Внезапно конят замръзна на място. Пръстта пред него се изрони от ръба на скалиста пропаст. Той не можеше да направи и крачка напред, без да се хлъзне в урвата. Калан се страхуваше, че са загубили пътеката и са попаднали в капан. Погледна назад. Хрътките приближаваха.
Кучетата започнаха да скачат и да лаят от нетърпение, че са ги приклещили, конят се уплаши и рязко се изправи на задните си крака. Беше неоседлан и Калан почти нямаше за какво да се хване, за да се задържи. Тя се пресегна към гривата, докато се изплъзваше от гърба на животното. Не успя да я хване.
Преди да се усети, падна на земята. Зашеметена от удара, тя изскимтя от болка. Беше паднала на ранената си ръка. Стисна я със здравата и я присви към корема си.
Преди Калан да успее да хване въжето, конят успя да се изплъзне и да избяга в гората. Само след няколко секунди тя го изгуби от поглед. Но видя как кучетата тичаха към нея, а водачът им лаеше с яростно настървение.
Калан се обърна и се хвърли право в стръмната урва. На места прескачаше през скалите надолу, без да успява да овладее падането от скала на скала. Тичаше толкова бързо, че нямаше време да преценява всеки скок. Знаеше колко е опасно да се спуска така, но бе обхваната от паническия пристъп да избяга от ужаса, който я следваше по петите.
Калан се подхлъзна на чакъл и се пусна по един сипей с дребни камъчета. Заради скоростта виждаше камъните и храсталаците около себе си размазани, докато се носеше надолу.
Зад нея кучетата скачаха по скалите, сякаш бяха създадени за това. Настигаха я.
Тя стигна края на сипея и падна, просната по очи. Без да губи време в самосъжаление, напрегна сили да се изправи. Пътят пред нея изглеждаше по-равен, но и мокър. Сред гъстите дървета се носеше мъгла, така че не можеше да погледне много далеч пред себе си.
Това, което виждаше, беше гъста плетеница от растения. Отгоре висяха лиани. Пътят от двете й страни беше непроходимо обраснал.
Но все пак забеляза, че не беше изгубила пътеката. Тя криволичеше през гъстата растителност право пред нея.
Едно късокосместо кафяво куче се строполи по стръмната пътека и се превъртя зад нея. Докато драскаше, за да се изправи на лапи, челюстите му щракнаха в опит да стиснат крака на Калан.
Тя се изправи и се затича в тунела през гъстия храсталак. Проходът през растителността изглеждаше безкраен. Не виждаше края на пътеката пред себе си. Кучетата лаеха, докато я преследваха през заплетения зелен лабиринт.
Внезапно тя изскочи от гъстака и се озова насред обширно заблатено пространство. От застоялата вода стърчаха дървета с гладка сива кора и заплетени дебели коренища.
Ботушите на Калан потъваха в калта и тя падна. Докато се бореше да се освободи, се укори, задето обръщаше прекалено внимание на хрътките по петите си, заради които нехайно се беше отклонила от пътеката. Единственото добро нещо беше, че калта забавяше и кучетата. Те се лутаха зад нея, скачаха по сухите места и чимовете с трева, търсеха начин да я догонят.
Калан с мъка се изкатери обратно на пътеката и се затича напред, опитваше се да скача от корен на корен, за да стои далеч от водата и калното тресавище. Тя не смееше да стъпи във водата от страх да не затъне и да не се заплете в някое коренище отдолу. Дори можеше да счупи глезен. И двете мисли я ужасяваха.
Въпреки че пътеката от време на време потъваше в широкото блато, Калан видя как тук-там по земята бяха наслагани клонки, които ограждаха непроходимите места. Благодарение на тях преминаването през локвите беше безопасно.
Колкото повече напредваше, толкова по-ясно се очертаваше пътеката. Беше много по-лесно да се тича по утъпкания терен под краката й. Докато тичаше напред през гъстото блато, през висящите лиани и мъх, просеката става още по-широка и се издигаше над повърхността на мочурището застояла вода.
С един бърз поглед назад установи, че кучетата имат проблем. Лапите им се хлъзгаха в дупките на криволичещата пътека и понякога се препъваха. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-трудно им беше да преодоляват усуканите клони, вейки, бръшлян и лиани. Калан скоро беше с такава преднина, че не можеше да ги вижда през непрогледната мъгла.
Пътят стана здрав и утъпкан. На места имаше парапет, направен от дебели клони. Не след дълго и самият парапет стана по-укрепен.
На Калан й се зави свят от облекчение. Приближаваше населено място. Беше уверена, че така добре устроен и толкова грижливо укрепен път ще я доведе до спасението й.
Седемдесет и девета глава
КАЛАН ОСТАНА ИЗУМЕНА да види конструкцията на затворения, облян в светлината на свещи тунел. Мочурливи части от пътеката, по които в началото се виждаха небрежно разхвърляни клечки и бръшлян, се сплитаха в един безкраен китеник, проснат вместо пътека, издигащ се над повърхността на водата в структура, която постепенно се заизвива около пътеката и се затвори отгоре. Подът, стените, таванът — всичко бе направено по един и същи модел, изцяло от преплетени клони, съчки, лиани, бръшлян и треви. Калан никога не бе виждала по-добре изградена и солидна постройка.