Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Докато претърсваше околностите за следи от хрътките, видя нещо странно сред дърветата.
Приличаше на човек.
Тъкмо се канеше да повика за помощ, когато забеляза как се движи фигурата. Не вървеше. По-скоро се носеше през сенките.
Тя се наведе през клоните и се опита да го огледа по-добре. Точно в този момент първите слънчеви лъчи проникнаха през клоните на дърветата.
Тогава Калан видя, че онова, което бе помислила за човек, всъщност беше куче — голямо черно куче. То беше водачът на глутницата, която я дебнеше сред дърветата.
Майката Изповедник не разбираше как е могла да го вземе за човек. От ужаса при вида на хрътката я обзе паника и всичко, за което можеше да мисли, беше как да се измъкне.
Калан се наведе, дръпна въжето възможно най-бързо и придърпа коня под дървото, преди кучетата да са се приближили да го изплашат.
Когато той беше вече под нея, тя слезе на един по-нисък клон на дъбовото дърво и скочи от него на гърба на коня.
Калан погледна зад себе си и видя как кучетата от глутницата излизат от прикритията на дърветата едно по едно. Тя се наведе напред и пришпори коня.
Гонитбата започваше отново.
Седемдесет и осма глава
ДОКАТО КАЛАН ВОДЕШЕ КОНЯ СИ сред огромните борове, често поглеждаше през рамо, за да види колко са се приближили кучетата. Гигантските дървета над главата й пречеха да види небето. Под клоните им беше още по-мрачно заради оловносивите облаци и конят едва се ориентираше.
По игличките на боровете се събираше роса. Големите, неравномерни капки разсейваха Калан, когато капеха по лицето й. Беше й студено, беше мокра и нещастна. Трябваше да се концентрира и да открие едва различимата следа сред боровите иглички, които бяха нападали по земята в гъстата гора.
На много места те покриваха пътеки, които не бяха ползвани много отдавна. Другаде пък беше прораснала толкова гъста папрат, че скриваше дори и намек за просека през гъстата гора.
Израснала в Двореца на изповедниците, Калан не разбираше особено от неясни следи. За да върши задълженията си на Изповедник, винаги бе пътувала по пътища или по добре утъпкани пътеки между селищата в Средната земя. Освен това винаги я бе придружавал магьосник. Но всичко това беше толкова отдавна, сякаш в друг живот.
До известна степен хрътките й помагаха да се ориентира, защото й оставяха само една възможна пътека, която да следва. Трябваше само да намира достатъчно широки места, за да минава конят. Макар че кучетата бяха далеч зад нея, тя се страхуваше да не би животното да се подплаши и да хукне. А и не се знаеше на какво може да се натъкнат, ако загубят пътеката. Конят можеше да се заклещи в някоя дупка между скалите или при някой паднал дънер. Можеше внезапно да се озоват пред бездна, непроходима клисура или гъсталак храсти, през които да не могат да минат. Ако това се случеше, глутницата подивели кучета щяха да ги хванат в капан и всичко щеше да свърши.
Тя не искаше да умре в гората насред нищото, разкъсана от кучета и изоставена на лешоядите.
На пътеката беше в относителна безопасност, успяваше да държи преднина пред преследвачите. Ричард я беше учил да се ориентира по неясни пътеки, които се ползваха твърде рядко и затова не се различаваха. Освен че гледаше за знаци наблизо, тя не изпускаше от поглед ширналото се пространство пред себе си и търсеше издайнически следи накъде може да води пътят, който следваше.
Мисълта за Ричард я изпълни с копнеж. Не мислеше много за него напоследък. Толкова отчаяно се опитваше да се измъкне, че почти не можеше да мисли за друго, освен да бяга и да стои далеч от лаещата глутница кучета.
Ръката я болеше. Главата й пулсираше. Беше толкова изтощена, че едва се крепеше на коня. И което беше още по-зле, толкова й беше зле от треската, че се притесняваше да не припадне.
Предполагаше, че може би е най-добре да умре в безсъзнание. Можеше да се окаже благословия, ако бе припаднала, в случай че глутницата я докопа.
Калан избърса една сълза от бузата си с опакото на ръката. Толкова й липсваше Ричард. Сигурно е обезумял от тревога, задето я нямаше толкова време. Срамуваше се, че не успя някак да му даде знак какво се бе случило.
Внезапно няколко кучета изскочиха от храстите отстрани и се спуснаха към краката й. В паниката си Калан пришпори коня. Покрай нея свистяха клони. Покрити с иглички вейки я шибаха през лицето, докато препускаше през гората. Един клон така я удари през рамото, че едва не я свали от коня.