Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
— Капитане, кажи и на Ничи накъде тръгвам. Предай й, че според мен Майката Изповедник може би е на път към Бръшлянената дева в Кхарга. Ще се опитам да я настигна, преди да стигне до там.
Един от войниците изтича, донесе дисаги и ги метна на гърба на коня.
— Поне вземете малко провизии, Господарю Рал.
Ричард извади меча от ножницата, за да се увери, че се движи безпроблемно. Кимна в знак на благодарност към мъжете и се понесе по пътя, който се виеше покрай платото.
Веднага щом Ричард дръпна юздите на коня и го пришпори, животното мигновено се подчини и се изстреля в нощта.
Седемдесет и седма глава
KAЛAH СЕ СЪБУДИ СТРЕСНАТА. Присви очи на слабата светлина на изгрева и огледа гората. Не видя хрътките наблизо, поне още не.
Те винаги се връщаха.
Знаеше, че е само въпрос на време.
Беше спала само няколко часа, при това лошо. Поне не беше паднала от дървото. Клоните, които бе струпала, й осигуриха неудобно, но безопасно място за почивка.
Ужасяващите дни се нижеха протяжни и се сливаха, докато не загуби представа за времето. Силите й бяха изцедени от безкрайната гонитба. Заспиваше единствено заради непоносимото изтощение.
Нощем, когато ставаше достатъчно тъмно, хрътките сякаш изчезваха. Калан мислеше, че вероятно тогава си търсят храна и почиват. Когато не ги видя първата нощ, помисли, че са се уморили от преследването и са се отказали.
През първите няколко нощи след като напусна Двореца, докато все още беше в равнината Азрит и хрътките изчезваха нощем, Калан си помисли, че това е шансът й за бягство, да спечели преднина пред преследвачите си, но независимо колко дълго и бързо бягаше или яздеше безспир цялата нощ, хрътките неизменно се появяваха при изгрев и отново я подгонваха.
Тъй като слънцето изгряваше вдясно пред нея и залязваше зад гърба й, тя знаеше, че се движи на североизток. По това се ориентираше къде е Дворецът. Няколко пъти през нощта, докато хрътките ги нямаше, се опитваше да обърне посоката, но кучетата я причакваха в засада. Едва успя да им се изплъзне. Докато я гонеха, трябваше да тича на североизток с единствената мисъл да им избяга и да спечели преднина пред убийците.
Понякога й идваше да се откаже, просто да спре и всичко да свърши. Но споменът за мъчителния край на Катрин бе твърде ужасяващ, за да й позволи да се предаде. Непрекъснато си повтаряше, че ако оживее, ако запази преднината си, все още има шанс. Стига да беше пред тях, щеше да оцелее. А докато бе жива, имаше надежда.
Мисълта за Ричард също не й позволяваше да им се остави. Представата, че ще я открие, разкъсана от кучетата, бе толкова сърцераздирателна, че й даваше стимул да се бори още по-отчаяно за живота си.
След като напусна равнината Азрит и навлезе в планински терен, стана почти невъзможно да язди нощем. Страхуваше се да не би животното да си счупи крак в тъмното. А без коня хрътките лесно щяха да я хванат.
Оцеляваше единствено благодарение на коня. Затова се грижеше добре за него. Поне доколкото бе възможно. Знаеше, че ако загуби него, е обречена. От друга страна, ако не пришпорваше коня до предела на силите му, хрътките щяха да я съборят.
Калан надникна през вейките. Жребецът беше вързан за един дебел клон наблизо на достатъчно дълго въже, така че да може да пасе тревата наоколо. Ако спешно й потрябваше, тя можеше да дръпне другия край на въжето и да сe метне на гърба му.
По някакви причини хрътките не обръщаха внимание на коня. Те искаха Калан, а не него, затова нe го и нападаха. Тя не можеше да разбере защо. Но жребецът нямаше нищо против, че не го нападат. Дори само присъствието им го паникьосваше.
Калан погледна към земята, за да разбере къде е конят. Независимо че бе капнала от умора, тя знаеше, че трябва скоро да тръгва, или кучетата щяха да дойдат и да уплашат коня. А в паниката си той можеше да се нарани. Ако счупеше крак, с нея щеше да е свършено.
В случай че кучетата успееха да я приклещят в капан горе на дървото, щеше да й е много трудно да привика коня достатъчно близо до ръмжащите, лаещи и хапещи зверове. Не й харесваше мисълта да е приклещена и да рискува конят да се освободи и да избяга без нея. Само да просветлееше достатъчно, за да вижда, и щеше да тръгне.
Не беше яла много, само някакви бисквити, по няколко ядки от време на време и малко сушено месо, които носеше в раницата си. Все още й прилошаваше и всъщност нищо не й се ядеше, но знаеше, че трябва да пази силите си, и затова все пак хапваше по малко.
Имаше треска и ръката й пулсираше болезнено. Виеше й се свят и непрекъснато се страхуваше, че ще повърне. Спомни си как се събуди в Градината на живота с ужасяващо главоболие и неконтролируемо гадене. Тъй като знаеше, че трябва да яде, за да не й стане още по-зле, ядеше само колкото да не й призлее повече.