Смъртоносно бяло

– Хомеопатията не е ли само плацебо ефект? – попита Торкил, без да адресира въпроса си към някого конкретно. – Как може кон...?

– Торкс – процеди Физи през стиснати зъби. – Замълчи.

– Защо мъжът ви би откраднал от вас тубичка с хомеопатични таблетки? – полюбопитства Страйк. – Изглежда ми...

– Проява на безсмислена злоба? – подсказа Рафаел, застанал със скръстени ръце под картината с мъртвото конче. – Просто защото си толкова убеден, че ти си прав, а другият човек греши, ти е позволено да ги спреш да извършат нещо безвредно?

– Раф – побърза да се намеси Изи, – знам, че си разстроен...

– Не съм разстроен, Из – отвърна Рафаел. – В действителност е много освобождаващо да се връщам към гадориите, които татко вършеше приживе...

– Достатъчно, момче! – обади се Торкил.

– Няма да ме наричаш „момче“ – заяви Рафаел, докато изтръскваше нова цигара от пакета си. – Ясно ли е? Няма да ме наричаш „момче“, мамка му.

– Трябва да извините Раф – изрече Торкил високо към Страйк, – яд го е на покойния ми тъст заради завещанието.

– Аз вече знаех, че съм изключен от завещанието – тросна му се Рафаел и посочи към Кинвара. – Тя се погрижи за това!

– На баща ти изобщо не му бе нужно аз да го убеждавам, гарантирам ти! – заяви Кинвара вече с алено лице. – Бездруго си имаш предостатъчно пари, майка ти те глези донемайкъде. – Обърна се към Робин. – Майка му изтръска Джаспър колкото можа, а после го заряза заради търговец на диаманти...

– Може ли да задам още няколко въпроса – подвикна Страйк, преди побеснелият Рафаел да успее да заговори.

– Ветеринарят ще дойде за Романо след минута – съобщи Кинвара. – Трябва да се връщам в конюшнята.

– Само два въпроса и приключвам – увери я Страйк. – Да са ви изчезвали таблетки амитриптилин? Предписани са ви с рецепта, нали?

– От полицията ме питаха за това. Може и да съм изгубила някои – отвърна Кинвара с дразнеща отнесеност. – Но няма как да съм сигурна. Имаше една кутийка, за която смятах, че съм я изгубила, а после я намерих отново и вътре нямаше толкова хапчета, колкото бяха преди по мои спомени. Знам, че си мислех как трябва да оставя една опаковка в къщата на Ебъри Стрийт, в случай че си забравя лекарството, когато пътувам в Лондон, но когато от полицията ми зададоха въпроса, не можах да си спомня направила ли съм го наистина, или не.

– Значи не можете да се закълнете, че са ви изчезнали хапчета?

– Не – отвърна Кинвара. – Джаспър може да е откраднал няколко, но не мога да го твърдя със сигурност.

– Нахлували ли са отново в градината след смъртта на съпруга ви? – попита Страйк.

– Не, нищо такова нямаше – отговори Кинвара.

– Чух, че приятел на съпруга ви се опитал да му позвъни рано в сутринта, когато е починал, но не могъл да се свърже. Случайно да знаете кой е този приятел?

– О... да. Бил е Хенри Дръмънд – каза Кинвара.

– А кой е той?

– Търговец на картини, много стар приятел на татко – намеси се Изи. – Рафаел поработи при него за известно време... нали, Раф? Докато не дойде да помага на татко в парламента.