Драконите на изгубената звезда [bg]

Лорана го погледна усмихнато.

Вече наближаваха Квалиност. Градът изглеждаше празен и изоставен. Медан дръпна юздите на коня си.

— Накъде отиваме, мадам? Не бива да яздим открито през улиците. Някой може да ни види.

— Отиваме в Кулата на Слънцето — отговори тя. — Съществена част от моя план зависи от онова, което е в нея. Поглеждате ме със съмнение, Наместник. Доверете ми се. — Усмивката й беше станала дяволита. Той й помогна да слезе от седлото. — Не мога да ви обещая, че луната ще падне от небето, но ще ви предложа една звезда.

Улиците на столицата бяха пусти и безлюдни. Двамата се придържаха към плътните сенки край сградите, понеже, макар небето да изглеждаше празно, все пак чувстваха присъствието на невидимите наблюдатели някъде там горе. И бездруго не биха могли да видят драконите в лунната светлина и предутринната мъгла, която се надигаше откъм реката и почти любовно обгръщаше стволовете на трепетликите.

Ранната утрин беше зловещо тиха. Животните се бяха изпокрили, птиците се спотайваха в короните на дърветата. Във въздуха се носеше мирисът на изгоряло, мирисът на дракони и смърт, пред които всичко живо бягаше и търсеше закрила.

— Или поне онези с достатъчно разум — измърмори сам на себе си Медан. — Чак тогава идваме ние.

Тишината беше толкова дълбока, че му се струваше, че ако се вслуша, ще успее да чуе биещите сърца на потърсилите закрила в околните къщи. Сърца, биещи спокойно, бързо или изплашено. Представяше си как в тъмнината любовници или приятели стояха мълчаливо и в очакване, без да говорят помежду си, понеже тишината сама по себе си изказваше онова, което думите така или иначе не можеха да предадат.

Двамата достигнаха Кулата на Слънцето точно по времето, когато луната се скриваше. Кулата се намираше в далечния източен край на града и красеше най-високия хълм. От нея се откриваше невероятна гледка. Беше изградена от полирано злато, което пламваше като второ слънце, щом лъчите на истинското светило го погалеха рано сутрин и го облееха в огъня на топлината, живота и радостта от новия ден. Тъй ярко отразяваше светлината това злато, че очите ти се присвиваха заслепено. Понякога, когато я доближаваше през деня, Медан се принуждаваше да отвърне очи, за да не изгуби зрението си.

А нощем повърхността на кулата отразяваше звездите, така че бе трудно да я отличиш от фона на обсипаното с хиляди светлини черно небе.

Влязоха в нея през широкото преддверие, което никога не се заключваше и се насочиха към главната зала. За да осветяват пътя си, Лорана беше взела малък фенер. Факлите биха били твърди ярки, а светлината им — лесно забележима за всеки, който държеше града под око.

Медан бе идвал в кулата по различни официални поводи и красотата й всякога успяваше да го впечатли. Издигаше се на стотици стъпки височина и имаше един централен заострен връх, плюс още два странични. Застанал в залата, човек можеше да вдигне очи и погледът му да стигне чак догоре, до прекрасната мозайка на тавана. Спираловидно разположените прозорци улавяха светлината така, че тя се съсредоточаваше върху централната трибуна в центъра на залата.