Драконите на изгубената звезда [bg]

Сами заедно. Медан се замисли над този израз. Сякаш в него се съдържаше описанието на всичко, което двама души — можеха да бъдат един за друг. Сами. Заедно. Понеже, въпреки че мечтите и тайните на сърцата ни биха могли да бъдат произнесени, думите са лоши помощници. Думите никога не могат да кажат онова, което искаме да кажат, защото са непохватни, заекващи и винаги чупят най-хубавия ни порцелан. Най-доброто, на което човек може да се надява, е да открие някой, който да крачи редом с него в мълчание, тъй като сърцето общува най-леко, щом не се опитва да говори.

Двамата стояха в градината под сребристите нощни лъчи на луната, която изглеждаше бледа и странна като призрак.

— Сега вече Берил наистина ще дойде в Квалиност — произнесе удовлетворено Медан. — Не вярвам да пропусне възможността да види как Златният генерал, победил Царица Такхизис, се свива от ужас пред Нейно разплуто величество. Ще дадем на драконесата онова, което иска. Представлението ще бъде от класа.

— Така е — съгласи се тя. — Имам няколко идеи по въпроса. Споменах ви за тях по-рано тази вечер. — Тя хвърли към градината поглед, изпълнен със съжаление. Тук е толкова красиво, че ще бъде срамота да си тръгнем, но онова, което искам да ви покажа, е най-добре да бъде видяно под прикритието на мрака. Ще ме придружите ли до Квалиност, Наместник?

— На вашите заповеди, мадам — отвърна той. — Пътят е дълъг и може да бъде опасен. Кой знае дали наоколо не се спотайват убийците на Берил. Предлагам да вземем коне.

Яздеха в огряната от луната нощ и разговаряха за драконите.

— Говори се, че Златният генерал никога не е изпитвал драконов страх — говореше Медан, гледайки я с възхищение. Макар да твърдеше, че не се е качвала на седлото от години, Лорана яздеше отлично.

Тя се разсмя печално и поклати глава.

— Онези, които твърдят подобно нещо, явно никога не са ме познавали. Драконовият страх е ужасно нещо. Няма начин да му се изплъзнеш.

— Но как сте успявали да се справите с него? — попита той. — Понеже със сигурност сте се сражавали срещу дракони, и то добре.

— Боях се толкова силно, че страхът оживяваше в мен — отвърна тя, като говореше тихо, загледана в нощта. — Усещах пулса му в себе си, сякаш в гърдите ми бе прораснало второ сърце, което обаче не беше мое, защото винаги успяваше да спре дъха ми.

За момент Лорана замълча, като че разговаряше с гласовете на миналото. Наместникът отдавна не се бе сещал за тези гласове, но много добре си спомняше замайващата им сила, така че се въздържа от коментар.