Нашите предци [bg]

— Твърдя го.

— Доказателства?

— Софрония е моя майка!

Рицарите извикаха смаяни. Нима младият Торизмондо не беше син на херцозите от Корнуел?

— Да, Софрония ме е родила точно преди двадесет години. Тогава тя е била на тринадесет години — обясни Торизмондо. — Ето герба на кралския двор на Шотландия — извика той, като бръкна в пазвата си и извади един медальон на златна верижка.

Карл Велики, който дотогава бе забил глава в една чиния с речни раци, прецени, че е дошъл момент да вдигне очи.

— Млади рицарю — обърна се той към момъка, придавайки на гласа си най-голям императорски авторитет, — давате ли си сметка колко тежки са вашите думи?

— Напълно — отвърна Торизмондо, — защото са по-тежки за мен, отколкото за другите.

Всички мълчаха. Торизмондо отричаше, че произхожда от корнуелските херцози, което му бе донесло рицарската титла. Обявявайки се за незаконороден, макар и син на принцеса с кралска кръв, той се изправяше пред опасността да бъде отстранен от войската.

Но още по-тежко беше положението на Аджилулфо. Преди да се натъкне на Софрония, нападната от двамата злосторници, и да спаси целомъдрието й, той беше обикновен безименен воин в бели доспехи, който обикаляше по света. Или по-точно, както скоро стана известно, той беше само празни бели доспехи без воин в тях. Неговият подвиг в защита на Софрония му бе дал право да бъде провъзгласен за рицар; понеже тогава беше свободно рицарското звание на Селимпия Читериоре, той взе това име. Приемането му на служба, наградите, военните чинове, титлите, които му бяха прибавени по-късно — всичко бе дошло все в резултат на тая случка. И ако сега се докажеше, че спасената от него Софрония не е била целомъдрена, тогава рицарското му звание отиваше по дяволите. В никакъв случай не можеше да се признае и всичко онова, което бе извършил по-късно; заличаваха се и титлите, и правата му, и всичките му длъжности ставаха не по-малко несъществуващи от самия него.

— Още като дете майка ми забременяла с мен — разказваше Торизмондо — и понеже се страхувала от гнева на родителите си, когато узнаят за положението й, тя избягала от кралския замък на Шотландия и тръгнала да скита из планините. Родила ме под открито небе, в един гъсталак. Отгледа ме до петгодишна възраст, като скитахме из полята и горите на Англия. Тези първи спомени са най-хубавото време в живота ми. Но дойде денят, в който щастието ме напусна. Спомням си добре този ден. Майка ми ме бе оставила да пазя нашата пещера, а тя бе отишла както обикновено да краде плодове из полето. Натъкнала се на двама разбойници, които искали да я изнасилят. Може би накрая щели да станат приятели, защото майка ми често се оплакваше от самотата си, ала дошли тия празни доспехи, които търсели слава, и разгонили разбойниците. Като разбрал, че майка ми е от кралски произход, той я взел под свое покровителство, отвел я в най-близкия замък — замъка на Корнуел — и я поверил на херцозите. През това време аз седях в пещерата — самотен и гладен. Майка ми признала на херцозите, че има дете, което била принудена да изостави. Тогава те изпратили слуги с факли да ме търсят. Отвели ме в замъка. За да се спаси честта на шотландската династия, с която корнуелските херцози били в роднинска връзка, те ме осиновили и признали за свой син. Животът ми беше скучен, изпълнен с принудителни задължения като живота на всички възпитаници на знатни фамилии. И не ми разрешаваха да виждам вече майка си, която стана монахиня в някакъв далечен манастир. Цяла планина от преструвки и лъжи, която ме отклони от естествения ми житейски път, тегнеше до днес над мен. Но най-сетне успях да кажа истината. Каквото и да ми се случи, сигурно ще бъде по-добро от досегашната ми съдба.