Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
В отговор Хенри се вдигна от леглото и запали една свещица. Вдигна я и погледна отново Мери.
— Стивън не знае.
Гласът му се беше променил. Студенината в него беше изчезнала и той звучеше твърдо и надменно. Това беше гласът на неудовлетворен аристократ.
Мери забеляза, че е гола. Пусна ръжена, дръпна една кожа от леглото и я уви бързо около тялото си. Заповяда си да запази спокойствие, да се държи предпазливо с принца, като се владее напълно.
— Не, Стивън не знае.
— Негово ли е?
Мери настръхна.
— Да, милорд, на Стивън е — гласът й прозвуча като съскане. — Никога не съм спала с друг мъж нито преди и нито в бъдеще ще го направя. — Изведнъж няколко сълзи замъглиха погледа й. — Колкото и да жадува тялото ми за мъжки ласки.
Хенри беше мрачен.
— Негово право е да знае за детето.
Мери бе напълно съгласна и изведнъж застина на място. Единствената й надежда да види Стивън се крепеше на незнанието му, че тя е бременна. Затова очакваше той да дойде и да преспи с нея, за да зачене наследник. Това, което се случи с Хенри, разбира се, щеше да се случи и с него. Когато свали туниката и ще се убеди, че тя вече чака дете, ако не се досети още отпреди това. Но поне в този миг щеше да бъде насаме с нея. Трябваше да се изправи срещу него. Това бе единственият шанс да възстанови отношенията им. Но ако Хенри му кажеше, че тя вече е бременна, той щеше да я изпрати в изгнание, както беше обещал. В съзнанието на Мери се разигра ужасяваща сцена. Тя бе много по-страшна от всичко, което й се бе случило досега. Тя ражда детето си, отнемат й го, а нея я затварят завинаги в манастир във Франция.
— Не му казвай!
— Ще му кажа. Трябва да узнае веднага за това!
— Какъв добър приятел! — процеди Мери. От очите й бликнаха сълзи. Не обичаше да моли, но сега ще моли. — Моля те, нека аз му кажа.
— Кога? След раждането на детето ли? — попита саркастично Хенри.
— Не — тя се сети, че това е изходът от положението. Отговорът на молбите й беше пристигнал. — И преди те помолих за това, но по друга причина. Сега те моля пак. Вземи ме с теб. Ще му кажа веднага щом го видя. Моля те. Това е мое право.
Хенри се втренчи в нея. Мери не знаеше какви мисли му минават през главата. Очите му бяха непроницаеми. Но накрая кимна.
Вълна от радостно облекчение заля Мери. Щеше да иде в кралския двор при Стивън. За да му каже за детето и да се пребори за бъдещето си.
ПЕТА ЧАСТ
ОБЕЩАНИЕТО НА РОЗАТА
25
Адел не беше виждала Джефри де Уорън от сватбата си с Хенри Ферарс, но днес щеше да има възможност да го зърне.
Носилката, в която беше пътувала, спря. Адел забеляза, че е пристигнала, тъй като пътуваше с дръпнати завеси. Виждаше високата катедрала на Кентърбъри, която се извисяваше гордо и сякаш пронизваше синьото небе, въпреки че я обграждаха двадесетина от най-смелите рицари на мъжа й.
Не беше виждала Джефри от мъчително дълго време. Тя се бе омъжила в началото на февруари, а сега беше априлският ден на глупците. Това беше ужасна загуба на време — мъжът й не беше помръднал от Тютбъри през последните няколко седмици. Тютбъри се намираше на много мили на изток от Есекс, откъдето пък не помръдваше тя. Беше сама. Отчаянието й се усилваше от ден на ден. Адел беше изпратила на Джефри няколко послания, но той не им беше отговорил.
Адел не можа да слезе от носилката. В душата й бушуваха толкова буйни страсти, че нямаше сили да помръдне, още не. Беше побесняла от категоричното отхвърляне. Но и се страхуваше.
Тя, най-желаната жена в кралството, се страхуваше, че може би е омръзнала на архидякона.
Тяхната връзка още от самото начало беше на приливи и отливи. След сватбата на брат му той продължи да се среща с нея още няколко дена, докато не го повикаха да участва в похода срещу Карлайл. Но след това не се завърна при нея, както тя очакваше. Тръпнеше в очакване любовникът й да се появи, но така и не го бе видяла оттогава.
Адел почна да му пише писма. Отначало го придумваше, после го молеше настойчиво, а накрая му заповяда да дойде при нея. Отговорите му бяха съвсем кратки. Делата му го задържали. Тя трябвало да се занимава със собствените си работи.
Адел не само се страхуваше, че може би му е омръзнала. Тя беше бясна. Беше й съвсем ясно, че той й намеква да си намери друг любовник. Но никой друг мъж не я интересуваше. Беше жестоко наранена, но не искаше да признае това дори пред себе си.
Междувременно сватбата й за Ферарс приближаваше. Той беше мъж на средна възраст. И тогава, точно две седмици преди това събитие, от което тя изпитваше неприкрит ужас, Джефри бе помолил за среща с една бележка. От последната им среща бяха изминали десет безкрайни седмици. Посланието му беше доста настойчиво и Адел се досети защо. Реши да му отказва всичко, да го дразни и измъчва. Накратко казано, реши да го накаже заради досегашното му пренебрежение. Но когато той дойде, двамата се нахвърлиха един върху друг като някакви свирепи зверове. Само за няколко секунди той разкъса дрехите й с камата си и я прониза. Двамата веднага достигнаха върха на наслаждението, но Джефри не я остави. Вместо това я взе отново, и отново. Както винаги, беше много умел и ненаситен, а Адел за пръв път през живота си се почувства напълно изтощена след любовна среща. Но изпитваше неописуемо удоволствие.