Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Езерото Мийд, на шейсет километра от града, щеше да се превърне в лелеян оазис веднага щом хората осъзнаеха, че електроподаването няма да се възстанови. Нито скоро. Нито никога. Може би някои от тях ще се сетят за Калпепър и ще разберат какво става. Но няма да знаят друго — че този път походът пеша до съседния град няма да им помогне. Че този път няма къде да отидат. Че този път е пострадала цялата страна, а с нея — и светът.
Дори придвижването до езерото Мийд щеше да е непосилно за повечето от тях. Шейсет километра през пустинята не се изминават за един ден, нито за два, а колко храна и вода може да носи човек на гръб? Накрая оцелелите щяха да издигнат защитни огради около безценната вода и да прогонват закъснелите. Щяха да се върнат към племенното общество. Колко време щеше да отнеме това? Месец? Два най-много.
Част от хората, които го подминаваха, бяха обречени предварително заради уязвимостта си. Жена в инвалидна количка, майка с бебе на ръце, дебел мъж. За тях шансът да оцелеят беше равен на нула. Същото важеше и за Манди. Изкушавал се бе да я доведе в ранчото. Но удържа на изкушението. Целта искаше жертви и той щеше да ги направи. Манди беше част от миналото, а миналото криеше рискове.
По вътрешната уредба съобщаваха за забравен багаж, когато Уилсън най-после зърна Ирина — облечена в синьо, притеснена, повлякла черен куфар на колелца. Оглеждаше множеството пред себе си, търсеше Уилсън и сладка бръчица на тревога разсичаше челото й. Той вдигна ръка и извика името й. И когато тя се обърна, когато го видя, по детски невъздържана радост изглади лицето й. И нейната радост го разтопи. Заля го вълна от еуфория. А после тя се хвърли в ръцете му — истинска, сладка, сбъднала се мечта.
Да развеждаш Ирина из Лас Вегас, беше като да заведеш дете в Дисниленд. Уилсън беше крайно безразличен към развлеченията, които градът можеше да предложи, но нейното щастие го даряваше с такава наслада, че усмивката не слизаше от лицето му.
Тя попиваше с поглед казината по пътя от летището и само дето не подскачаше от вълнение. Във фоайето на „Мираж“ не спря да ахка и охка, а когато се качиха в апартамента, заприпка като малко дете.
— Не, не, шегуваш ме! Това ли наша стая?!
Обиколи десетина пъти апартамента до последното кьоше — дивеше се на минибара, на тоалетните принадлежности, на просторната баня, на гигантското легло. Метна се отгоре му, като се кискаше и подскачаше.
Уилсън легна до нея и когато се целунаха, чувството стигна до всяка негова клетка. Целувките преминаха в друго. Тя разкопча ризата му и очите й се разшириха при вида на татуировките.
— Ти имаш… рисунки — каза тя.
— Ъмммм.
Ирина плъзна пръст по очертанията на водното конче, после направи същото с полумесеца, но този път с устни. После вдигна глава и видя непознатия надпис, татуиран на гърдите му.
— А това? Какво значи?
Уилсън се усмихна.
— Означава „Не бой се“.
Устните й се сведоха към надписа и Уилсън посегна към копчетата на блузата й. Но тя се дръпна бързо назад.
— Какво? — каза той, когато Ирина стана да загаси лампите, после се върна в леглото.
— Обичам тъмното — прошепна тя и кой беше Уилсън да спори.
Градът грееше като непозната галактика вън.
След това тя се уви с чаршаф и изтича поруменяла в банята, за да се облече. Когато се върна, Уилсън отвори малка бутилка шампанско от минибара. Пиха „за нас“ и слязоха в казиното. Уилсън й обясни как да залага и минималната й печалба на една от ротативките предизвика такъв изблик на неприкрита радост, че дори закоравелите комарджии наоколо се усмихнаха. Вълнението, с което хвърляше заровете на масата, и смесицата от страх и възбуда, докато топчето се въртеше в рулетката, бяха чисто злато.
За пръв път от много време Уилсън се чувстваше щастлив. През последните няколко месеца живееше на адреналин — първо от „Алънуд“ до Вашингтон, после в Дъблин, Белград, езерото Блед, Бейрут. Одеса и Буниа с междинни спирки. Прехвърлянето на парите, покупката на ранчото, конструирането на оръжията. После Калпепър и Сан Франциско с Мадокс помежду.
Всичко това му беше създало чувство на нереалност, сякаш играеше ролята на самия себе си. Вярно, ролята беше негово дело — той беше писал сценария. Но постоянната необходимост да се вписва в ролята, да сдържа емоциите си, да е нащрек и да дебне подходящия момент… Беше платил голям данък.