Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
„Мечът е. Трябва да е той. Мечът, който не пуска ръцете му. Защото не е приключил с Рулад Сенгар. Смъртта не означава нищо за него. Не е приключил.“
Дар, предназначен като че ли за Ханан Мосаг. Предложен от кого?
„Но Ханан Мосаг няма да получи този меч. Мечът е пожелал Рулад. И този меч със своята сила сега е надвиснал над магьосника-крал.“
Това можеше да разбие конфедерацията. Можеше да събори Ханан Мосаг и неговите К’риснан. Освен ако Рулад Сенгар не се покореше на властта на магьосника-крал, разбира се.
Съвсем нямаше да е толкова проблематично, ако се беше оказал Феар или Трул. Навярно дори Бинадас. Но не, мечът бе избрал Рулад, некръвния, който беше жадувал за бран, младеж с потайни очи и бунтовен дух. Можеше да се окаже, че е прекършен, но Удинаас подозираше обратното. „Успях да го върна, да обуздая крясъците му. Облекчение от лудостта, в което той би могъл да се овладее и да си спомни всичко, което е станало.“
И Удинаас си помисли, че може би е направил грешка. Може би много по-голяма милост щеше да е, ако не бе възпрял бързото потапяне в лудостта.
„А сега той ще ме поиска за свой роб.“
Около глезените му се завихри пяна. Приливът идваше.
— Все едно че сме в село, оставено на призраците — каза Бурук Бледия, подбутна към огъня едно пънче и се смръщи, щом от мократа кора се вдигна пара.
Серен Педак го изгледа, после сви рамене и посегна към очуканото котле, поставено на плоския камък до пламъците. Дръжката пареше дори през кожените ръкавици. Чаят се беше преварил, но тя не обърна внимание на горчивия вкус. Поне беше топъл.
— Колко още ще продължи това?
— Обуздай търпението си, Бурук — каза тя. — Изходът от всичко това няма да донесе удовлетворение, стига изобщо да се намери изход. Видяхме го със собствените си очи. Възкресен мъртвец, но възкресил се твърде късно.
— Значи Ханан Мосаг просто трябва да отсече главата на момчето и всичко да приключи.
Тя не отговори. В някои отношения Бурук беше прав. Забраните и традициите стигаха само дотук, а нямаше — не можеше да има — прецедент на случилото се. Бяха видели как двамата братя Сенгар извлякоха брат си през зейналата врата — полутрупа от восък и злато, в който се бе превърнал Рулад. Червени кръгове вместо очи, слепнали клепачи, главата, вдигнала се и зяпнала сляпа за миг към сивото небе, преди отново да клюмне. Сплетената коса, стегната във восък и увиснала като дрипи от раздрано платно. Слюнката, потекла от зейналата уста, докато го носеха към цитаделата.
Едурите се бяха събрали. На отсрещния бряг, откъм селото — и продължаваха да излизат и други — от домовете на благородниците, обкръжаващи цитаделата. Стотици едури и още повече роби ледерии, привлечени от гледката, смълчани, изтръпнали и изпълнени с ужас. Повечето едури се занизаха в колона към цитаделата и влязоха в нея. Робите като че ли просто бяха изчезнали.
Серен подозираше, че Пернатата вещица хвърля плочките в някое по-усамотено място от огромния плевник, където бе извършила ритуала последния път. Най-малкото там нямаше никого — бе проверила.
И сега времето се точеше бавно. Лагерът на Бурук — нереките се бяха свили в шатрите си — се беше превърнал в островче в мъглата, островче, обкръжено от непознатото.
Зачуди се къде ли е отишъл Хул. В леса имаше руини и според мълвата — странни артефакти, някои огромни, на много дни път на североизток. Колкото и древен да беше този лес, беше намерил почва, оплодена с история. Разруха и разпад завършваха всяко отминаване на поредния цикъл, а разпадът на свой ред предлагаше на изтощения свят многобройните елементи, от които да съгради нова цялост.
Но изцеряването принадлежеше на самата земя. Не беше гарантирано за онова, което живееше по нея. Свършваха видове: последният от някое животно, последният от някоя раса, всеки от тях известно време вървеше по света сам. Преди последното склапяне на единствените останали очи и угасването на погледа зад тях.
Серен копнееше да се придържа към тази дълготрайна гледна точка. Отчаяно се стремеше към спокойната мъдрост, която обещаваше тя, към покоя, присъщ на една такава широка перспектива. При достатъчна отдалеченост дори един планински хребет можеше да изглежда плосък, долините между всеки два върха да станат невидими. По същия начин животът и смъртта, върхът и бездната на тленността, можеха да се изравнят. Докато мислеше така, бе по-малко податлива на паниката.