Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
А това ставаше все по-важно.
— И къде в името на Блудния е тази делегация? — попита Бурук.
— От Трейт ще следват попътния вятър дотук — каза Серен. — Идват.
— Де да бяха дошли преди всичко това.
— Страх те, че Рулад представлява заплаха за мирния договор ли?
Бурук не откъсна поглед от пламъците.
— Мечът го възкреси. Или онзи, който го е направил и го е пратил на едурите. Успя ли да видиш острието? Напомня ми за една от Дъщерите, които те почитат — Пъстрата. Как се казваше?
— Сукул Анкаду.
— Може би съществува наистина. Богиня Едур…
— Съмнителен дар в такъв случай, защото едурите гледат на Сукул Анкаду като на капризно същество. Боят се от нея. Почитат Бащата Сянка и Дъщерята Здрач, Шелтата Лор. А в ежедневието — повече нея, отколкото него. — Серен допи чая и си наля пак. — Сукул Анкаду. Предполагам, че е възможно, въпреки че не си спомням нито една легенда или мит, в които някой от тях да се проявява толкова пряко. По-скоро прилича на култ към предците, основателите на племената, извисени до святи фигури, нещо такова. — Отпи и се намръщи.
— Това ще ви разкъса вътрешностите, Аквитор.
— Много късно е за това, Бурук.
— Добре, ако не е Анкаду, тогава кой? Този меч все пак дойде отнякъде.
— Не знам.
— И като че ли не ви интересува. Това равнодушие не ви отива, Аквитор.
— Не е равнодушие, Бурук, мъдрост е. Изненадана съм, че не схващаш разликата.
— Мъдрост ли е това, което отнема живота от очите ти, остротата от мислите ти? Мъдрост ли е това, което те прави безразлична към кошмарното чудо, на което станахме свидетели?
— Абсолютно. Какво друго може да е?
— Отчаяние?
— И какво имам аз, че да заслужава отчаяние?
— Едва ли аз съм този, който трябва да отговори на това.
— Вярно…
— Но все пак ще се опитам. — Бурук извади плоско шишенце, отпуши го и го надигна. Две бързи глътки, след което въздъхна и се отпусна. — Забелязвам, че сте чувствителна, Аквитор, което вероятно е добро качество за човек с вашата професия. Но сте неспособна да отделите работата от всичко останало. В края на краищата чувствителността е разпространен вид уязвимост. Прави човека лесно нараним, белезите от рани, които носиш по себе си, лесно могат да се отворят и да протекат от най-лекото бодване. — Отново отпи и лицето му се отпусна под въздействието на силния алкохол и нектара, отпуснатост, която се прокрадна и в думите му. — Хул Бедикт. Той ви отблъсна, но вие го познавате прекалено добре. Втурнал се е презглава. Към съдба, която си е избрал сам, и това или ще го убие, или ще го унищожи. Искаш да направиш нещо, може би дори да го спреш, но не можеш. Не знаеш как и го чувстваш като своя вина. Като свой недостатък. Слабост. Така заради съдбата, която ще го сполети, предпочиташ да обвиниш не него, а себе си. И защо не? По-лесно е.
Някъде по средата на упреците му тя предпочете да забие очи в горчивата утайка в чашата, която бе обгърнала с длани. Очите й обхождаха очукания ръб, после нагоре към пръстите, натикани в изподраскана оцапана кожа. Излъскана и потъмняла, със скъсани шевове, изпъната от кокалчетата на пръстите й. Някъде под кожата и подплатата имаше друга кожа — нейната, плът, мускули, жили и мазоли. И кости. Ръце — толкова необикновени инструменти. Сечива, оръжия, тромави и ловки, изтръпнали и чувствителни. При племенните ловци те можеха да говорят — пърхащи, красноречиви в мълчанието си жестове. Не можеха да вкусват. Не можеха да чуват. Не можеха да плачат. Но пък толкова лесно убиваха.
Докато от устата звуците се нижеха, непогрешимо оформени в знаци за страст, за красота, за ослепителна яснота. Или замъглени, или режещи тихо, убийствени и зли. Понякога — всичко това наведнъж. Езикът беше война, по-мащабна от гъмжило от мечове, копия и магия. Война, която водиш сам срещу всеки друг. Нарушавани и защитавани граници, набези и пробиви, полета, осеяни с трупове, гниещи като окапали плодове. Думи, все търсещи съюзници, все търсещи изразително правдоподобие в буйния си напор.
И осъзна, че е уморена. Уморена от всичко това. Мирът властваше в тишина, вътрешна и външна, в отчуждение и умора.
— Защо не казваш нищо, Аквитор?
Седеше сам и смълчан, с тежкото наметало от меча кожа върху изгърбените рамене, с меча с върха надолу между облечените в злато стъпала. Беше успял някак да отвори очи и те блестяха в сенките под наведеното чело, обрамчено от слепените с восък плитки. Дъхът му излизаше на тих хрип — единственият звук в огромната зала след дълго проточилата се, неестествено скована размяна на думи между Томад Сенгар и Ханан Мосаг.
Последната дума беше заглъхнала и бе оставила след себе си чувство на дълбока безпомощност. Никой от стотиците присъстващи благородници Едур не помръдваше, нито проговаряше.