Дяволският квадрат
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволският квадрат». Краткое содержание книги:
Той прекоси коридора и внимателно отвори вратата на първата секция. Един от противниците беше елиминиран, но оставаха още пет плюс Фрийдман — безспорно най-опасната от всички.
Не изпитваше угризения на съвестта, че беше изиграл приятелите си. Ако някой трябваше да умре в опит да спаси Кейлъб и Анабел, това беше той. В крайна сметка битката си беше негова, а не тяхна. Вече беше изгубил достатъчно приятели, но тази вечер нямаше намерение да повтаря грешките си.
Опита се да си спомни реда на секциите за обучение. Първата беше стрелбището, където беше изстрелял стотици хиляди куршуми през годината, прекарана тук. По време на стрелбата изскачаха всякакви предмети и чучела, предназначени за отвличане на вниманието. Това беше отлична тренировка, тъй като в реалния живот рядко се случваше да вземеш на мушка жертвата си без намесата на странични фактори.
След стрелбището идваше ред на помещение, което беше подготвено като прочутата алея „Хоган“ в Академията на ФБР. Тук Стоун и колегите му прилагаха на практика наученото в класните стаи. Следваше лабораторията, където се провеждаха психологическите тестове, тоест изтънчени мъчения, предназначени да установят прага на пречупване на всеки отделен курсант. В това помещение Стоун беше виждал как твърди като стомана мъже започват да крещят и плачат, докато специално обучените лаборанти човъркат мозъците им с различни психологически игри, опирайки се на простия факт, че независимо от натоварването психиката винаги е по-уязвима от физиката. Съществуваха множество упражнения, за които бе доказано, че увеличават и усилват мускулната маса, но положението с духа бе доста по-различно. Всеки от курсантите имаше някакви скрити спомени, които тук най-неочаквано изскачаха на повърхността, разколебаваха ги, тласкаха ги към провал и даваха път на безсилния гняв. Самият той беше изпитал всички тези емоции. Нямаше друго място по света, на което се беше чувствал толкова сломен и безпомощен, колкото в лабораторията на Планината на смъртта.
По-нататък следваха няколко помещения, които служеха за затворнически килии. Стоун така и не разбра какви хора са били „задържани“ в тях, но не искаше и да знае. В случай че Кейлъб и Анабел не бяха там, щеше да се върне и да проникне през свързващия коридор във втория цилиндър. Той беше разделен само на две секции. Първата представляваше огромен резервоар с воняща течност и тясно мостче за преминаване. Там курсантите се обучаваха да преодоляват на пръв поглед непреодолими препятствия. Втората секция представляваше лабиринт, който той познаваше преди години. Или поне си мислеше, че познава. Чудеше се, дали Фрийдман му бе подготвила някакви изненади.
Няма как да не ми заложи някой капан. С удоволствие ще го направи, особено след като провалих плановете й. В момента разполага с половин милиард долара, които не може да харчи. И най-вероятно ще използва част от тях срещу мен.
В съзнанието му отново се появи чувството, че пропуска нещо. До слуха му долетя плясък на крила. Явно някакви птици бяха успели да се промъкнат в Планината на смъртта. Това се беше случвало и преди, когато базата все още действаше. Стоун дори беше опитомил едно птиче, свило гнездо близо до мястото, на което спеше. Много го обичаше, защото то беше единствената му връзка с външния свят.
Базата беше построена през 60-те години на миналия век, което личеше по архитектурата. Сега всичко наоколо изглеждаше безнадеждно остаряло, но за времето си Планината на смъртта беше едно ултрамодерно съоръжение. Държавата беше похарчила за него огромни средства, прикрити чрез програма за субсидиране на свиневъдството и текстилната промишленост в района.
Стоун предпазливо навлезе в стрелбището. Именно тук беше застрелял първия човек след трийсет години, през които не беше убивал никого — за да спаси своя живот и този на Рубън Роудс. Очите му потърсиха мястото, където беше паднала жертвата. Луминесцентното осветление беше твърде слабо, за да провери дали петната от кръв все още личаха. Трупът, слава богу, не беше там. Някой се беше погрижил да го изнесе. Отново се запита защо просто не бяха взривили ненужното вече съоръжение, погребвайки всичко под тонове скали и стомана. Може би го бяха запазили за всеки случай, евентуално за да го използват отново. Тази мисъл го накара да потръпне.
Осветлението беше слабо, но някой го беше включил. Което означаваше, че Фрийдман знае как се борави със старата генераторна система. Започна да се промъква напред, прескачайки безнадеждно оплетените кабели и макари, с които някога се бяха придвижвали надупчените мишени. Изхвърли от главата си всякакви спомени и се концентрира единствено върху онова, което предстоеше.