Дяволският квадрат
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволският квадрат». Краткое содержание книги:
— Което означава, че знае за втория вход? — подхвърли Нокс.
— Длъжни сме да приемем, че знае.
Надявам се обаче да не е чувала за третия начин за достъп и изход от базата, добави мислено той. Просто защото го знам единствено аз.
Беше открил изхода на четвъртия месец от пребиваването си в Планината на смъртта, когато страшно много се нуждаеше да остане сам, поне за известно време. Да си поеме дъх, да събере мислите си, да се измъкне от дяволската дупка, в сравнение с която затворите приличаха на луксозни курорти. Но именно благодарение на нея той беше издържал строгия тъмничен затвор, в който по-късно попадна заедно с Нокс.
Защото вече бях оцелял при далеч по-тежки условия — цяла година в Планината на смъртта.
— Едно не мога да разбера — обади се Чапман. — Защо тази жена се установява на подобно място, отвлича Кейлъб и Анабел, а после те предизвиква да я последваш тук? Нали уж никой не може да се измъкне от базата?
— Според мен тя няма намерение да се измъква — мрачно въздъхна Стоун. — Примирила се е, че ще загине заради онова, което е направила. Това също е избор.
— В смисъл, че иска да умре? — погледна го Нокс.
— Да, но заедно с нас — уточни Стоун.
— Такъв противник е много опасен — обади се Фин. — Отказва се от живота като онези фанатици с бомби на кръста.
— Дано си мисли същото и за мен — въздъхна Стоун.
Другите трима се спогледаха, но не казаха нищо.
Мълчанието беше нарушено от Чапман.
— И тъй, през официалния вход или през другия? — попита тя. — Все някак трябва да проникнем в периметъра.
— С нея ще бъдат шестима телохранители. Всичките руснаци, твърди като гранит. Ще застрелят всеки, когото тя им посочи.
— Това не е отговор на въпроса ми.
— Периметърът е огромен. Поне един от тях трябва да остане да пази Кейлъб и Анабел. Няма да броим Фрийдман, която без съмнение ще бъде на някое защитено място. Значи петима души трябва да охраняват една наистина много голяма площ. Няма как всички да бъдат съсредоточени около местата за проникване. Поне трима трябва да останат като вътрешна охрана. Тоест двата входа ще бъдат охранявани само от по един човек, което е крайно недостатъчно.
— Какво мислиш, че очакват от нас?
— Да ударим и двата входа едновременно, пък който екип извади късмет… Но ако го направим, ще трябва да се разделим. Тоест двама наши срещу един от страната на противника. Но ако ударим само единия вход, ще бъдем четирима срещу един.
— Така повече ми харесва — обади се Нокс.
— И на мен — кимна Стоун. — Но въпреки това няма да го направим по този начин.
— Защо? — учудено попита Чапман.
— Ще видиш.
96
Останал сам, Стоун внимателно се промъкваше между големите скални късове. Целта му беше втория вход на тренировъчната база в Планината на смъртта. Някога, в качеството си на новоизбран член на мечтания от всички отряд за специални поръчения на ЦРУ „Трите шестици“, той беше прекарал по тези места цяла година, усвоявайки нови начини да ловува и убива, превръщайки се в нещо средно между човек и звяр. Постепенно беше станал съвършен хищник, напълно лишен от нормалните човешки емоции — най-вече от състрадание и съчувствие към себеподобните си. Планината на смъртта създаваше най-хладнокръвните убийци на света, а Джон Кар беше пръв между тях.
Постепенно обучението ставаше все по-интензивно и нечовешко. До такава степен, че Стоун и част от колегите му започнаха да търсят начин за поне временно измъкване от базата. Не за да пробягат трийсетте километра до градчето, за да се напият и да преспят с някое местно момиче, а за да останат сами под луната и звездите, да усетят свежия ветрец, да видят зеленината на дърветата и да почувстват земята под краката си.
Самият Стоун искаше да се увери, че светът извън Планината на смъртта все още продължава да съществува. Технически погледнато, назначението в „Трите шестици“ се водеше доброволно, но на практика съвсем не беше такова. Той все още помнеше посещението на човека от ЦРУ в казармата. Взводът му се беше прибрал от Виетнам съвсем наскоро. За проявен героизъм в боя Оливър Стоун беше предложен за Медала на честта, но така и не го получи. Виновен беше един от висшестоящите офицери, който умишлено скри документите му. Ако беше получил този медал, съдбата му вероятно щеше да се развие другояче, тъй като наградените с него редови бойци бяха малко.