Дяволският квадрат
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Клуб „Кемъл“ #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дяволският квадрат». Краткое содержание книги:
Металният под на клетката бързо се нагорещяваше и мъжете от екипа започнаха да изпадат в паника. Единствено Стоун запази самообладание, опитвайки се да разсъждава. Защо бяха затворили в клетката четирима души едновременно? Защо не трима или петима? Очевидно това беше ключът: четирима души, четири стени…
След броени секунди беше започнал да издава заповеди. Всеки от тях трябваше да съблече ризата си, да увие ръцете си с нея и да блъска здраво телената стена, пред която стоеше. Оказа се, че това е спасителният изход. Вратата на клетката отскочи със звучно изщракване. Инструкторите дадоха висока оценка на лидерските му качества, но единственото му желание в онзи момент беше да ги избие до крак.
Спомените преминаха през главата му за секунди. Сега не можеше да повярва на това, което виждаше.
— Анабел?
Тя беше в клетката, здраво овързана и със запушена уста.
Стоун се приближи, оглеждайки се внимателно за скрити капани.
Вратата на клетката беше отключена и той рязко я отвори. Анабел лежеше със затворени очи, напълно неподвижна. За миг се уплаши, че е мъртва. Но кой би запушил устата и вързал крайниците на мъртвец? Докосна с пръст шията й и веднага усети пулса й. Клепачите й бавно се повдигнаха.
Той я развърза и й помогна да излезе от клетката.
— Господи, колко е хубаво, че те виждам — замаяно прошепна тя.
— Дрогираха ли те?
— Май да. Но вече ми минава.
— Ще можеш ли да ходиш?
— Ако не мога, ще пълзя, само и само да се махна от тук.
Стоун се усмихна. Духовитостта й очевидно се завръщаше.
— Сам ли си? — попита тя.
— Да.
— Някаква следа от Кейлъб?
— Все още не. А ти видя ли Мариса Фрийдман?
Анабел поклати глава.
— Добре, да вървим.
Внезапно се разнесе глухото бръмчене на включеното луминесцентно осветление.
— Оливър! — изкрещя Анабел.
Стоун смъкна очилата за нощно виждане и рязко се завъртя, но вече беше късно.
Руснакът стоеше на изхода на лабораторията, насочил пистолет в главата му. Стоун блъсна Анабел на пода и светкавично измъкна оръжието си. Тресна изстрел. В челото на изненадания руснак се появи малка кръгла дупка, която приличаше на част от татуировката му.
Той рухна на пода.
Осветлението изгасна.
Стоун с недоумение погледна пистолета си. Изобщо не беше успял да натисне спусъка. Откъде, по дяволите, дойде този изстрел? Сграбчи ръката на Анабел и рязко я изправи. Миг по-късно прескочиха мъртвеца и се шмугнаха през отворената врата.
Четирима мъртви руснаци. Остават още двама. Плюс Фрийдман.
100
Скоро стигнаха до края на цилиндъра.
Килиите.
Ако Кейлъб не е в някоя от тях, ще трябва да започна от другата страна, помисли си Стоун. Но ще трябва да взема и Анабел.
После на лицето му се изписа учудване, бързо сменено от облекчение. Под слабата светлина зърна Нокс, Фин и Кейлъб, които ги чакаха.
— Хей, как се добрахте до тук? — попита Стоун, след като се оттеглиха в ъгъла. Анабел прегърна Кейлъб, без да обръща внимание на вонята и калните му дрехи.
— Благодарение на Чапман — отвърна Нокс и накратко му описа премеждията им. — Тя ни обясни как да се измъкнем от лабиринта. Беше направила предварително проучване.
— Вероятно е тръгнала наляво, нали? — предположи Стоун и се озърна.
— Точно така. Имаш ли представа къде се намира?
— Някъде зад мен. Току-що ми спаси живота.
— Елиминирахме един от руснаците, който пазеше на входа. Всъщност и това беше дело на Чапман.
— Значи е останал само един.
— Не е останал нито един — разнесе се глас зад гърба им.
В кръга светлина се появи Чапман.
— Един тип се опита да ми скочи в момента, в който проникнах в първата секция — поясни тя. — Или той не беше много добър, или аз съм по-добра, отколкото си мислех.
На лицето на Стоун се изписа любопитство.
— Някаква следа от Фрийдман? — обърна се Фин към Чапман.
— Не.
— Предлагам да изчезваме, и то по най-бързия начин — обади се Нокс. — Намерихме онова, за което дойдохме. А Фрийдман да върви по дяволите. — Очите му се спряха върху неподвижната фигура на Стоун. — Добре ли си, Оливър?
— Руснаците.
— Какво? — присви очи Фин.