Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Ашот Таронит скоро съгледа трите български дружини по равното поле. Те се движеха като нестройно, разлюляно множество, проточило се по главния път и от двете му страни — сива навалица от конници близу един до друг. Когато двете конници се приближиха на около триста разтега, Ашот изтегли дългия си меч и го размаха над главата си — даде знак на войниците да се разгънат в бойни редици. Десетките на ромейската дружина се раздвижиха в пълен ред, като да ги разместваше ръка, и бързо се подредиха в четири дълги редици след двамата си хилядници и двайсетмината стотници, които се отделиха на определено разстояние пред тях, за да ги водят в предстоящия бой. Все тъй пред всички препускаше на алестия кон младият княз, развял гривата на шлема си. Когато българската конница беше вече на стотина разтега, Ашот даде втори знак на войниците си и те наведоха напред дългите копия, сякаш над четирите препускащи редици мина бърза сянка.
Ала насреща, сред българите, настана рязка промяна. Те, види се, също по даден знак бързо заобръщаха дребните си кончета, настана бъркотия, но в следващия миг пак всички, заедно препускаха нататък с опашки към преследващите ги ромеи.
— В бягството ги бива повече — засмя се високо Ашот Таронит и звучният му глас се чу надалеко сред общия тропот на препускащите след него коне. И като че ли премина тръпка през редиците на дружините му — войниците подкараха още по-бързо.
За доста дълго време разстоянието между двамата противници оставаше все същото; виждаше се как неуморно мятаха нозете си българските кончета. Ала голямата мощ, която се чувствуваше в стройните редици на ромеите, напираше напред неотстъпно, докато започна да преодолява пъргавината на дребните български коне. Тъкмо в тия напрегнати мигове, по равнината доста далеко напред се изправи като изневиделица дълга яснозелена стена, която се надигаше все по-високо, колкото препускащите конници се приближаваха към нея. Това беше някакъв висок гъсталак, който опасваше равнината от край до край. Българите бързаха да го достигнат, ромеите пък бързаха тях да настигнат, преди да успеят да се скрият зад зелената стена.
И двете тия разстояния се скъсяваха с всеки нов скок на възбудените коне. За някое време се чуваше в простора само повтарящият се грохот на хилядите копита — на едната войска и веднага след него на другата като близко ехо. Най-сетне българската конница блъсна гърди във високата зелена стена, разлюля я, разкъса я и влезе, изчезна зад нея. Не се спряха пред подвижната стена и ромейските конници. Пръв се втурна в зеления гъсталак Ашот Таронит, след него влетя и цялата му дружина. Надигна се шум от разръфан листак, от изпокършени клони и вейки, зачуха се и уплашени подвиквания, пръхтене, остро, късо цвилене на коне. Българската конница не се виждаше, преминала някъде нататък, а ромейската конница като че ли потъна в някаква зелена вихрушка, в някаква гъста, огромна мрежа от листа, клони, корени. Конете се спъваха и се блъскаха един в друг, листа и клонки шибаха войниците по лицата, дращеха ги. Ромеите излязоха бързо от недружелюбната сянка на гъсталака и пак пръв между всички началникът им Ашот Таронит. Пред тях се откри широка тревиста поляна, заградена от всички страни със също такава зелена стена, но се виждаше по измачканата трева, че българската конница бе избягала право насреща. Ашот веднага се спусна нататък, последваха го и людете му.
Тъкмо наближаваха ромеите пак да нахълтат в зеления гъсталак, когато изеднаж се нахвърлиха върху тях от всички страни много повече български конници с вик и вой:
— Уууу-ха-ха-хааааа!…
Приведени към шиите на конете си, те налитаха стремително с копия и мечове и колкото дебнеха да ударят, да промушат ездача, толкова дебнеха и коня му. Когато се случеше да съборят ездача, обръщаха се веднага назад да го стъпчат с коня си и да го доубият. Българите бяха по-бързи и по-многобройни, въвираха се между ромейските конници и мечовете им святкаха по всички посоки. Ромеите не показваха страх и се отбраняваха упорито, но като че ли и в боя твърде много се грижеха да запазят ред, едрите им коне бяха и по-бавни в движенията си. Докато ромейският кон се обръщаше на една страна, българинът се завъртваше с коня си около него и успяваше да удари с меча няколко пъти. Българите притискаха ромеите от всички страни и все по-нагъсто, та ромейските коне се блъскаха един в друг, пречеха си, пречеха и на ездачите си, които все не успяваха да спазват достатъчно бойния ред.
Още в самото начало на боя княз Ашот Таронит се озова сам сред цяла една дружинка българи. Той се отбраняваше сръчно и без да губи самообладание; на няколко пъти българските мечове се плъзваха или отскачаха от железните му доспехи и неравната борба продължи доста време. Най-сетне един от българите хвърли върху му примка, отскубна го от седлото и го повлече с коня си към гъсталака. Втурнаха се и други след него — виждаха те, че това беше голям ромейски началник, наскачаха по-нататък от конете и се нахвърляха върху зашеметения младеж. Той бе изпуснал меча си и не можеше да се противи дълго с примка на шията, сам срещу шестима. Когато се изправи сред тях с вързани ръце, гологлав и блед, един от българите рече: